„Страхът е онова, което те кара да продължиш напред.”

Отворих очи и се огледах. Намирах се в непозната стая. Повдигнах леко глава, но бързо усетих замайване и пулсираща болка в слепоочията. Облегнах се на твърдата възглавница. Опитах да нормализирам дишането си. Повторих едно отдавна забравено упражнение от курсовете по йога и бавно започнах да броя от 10 назад. Когато стигнах до цифрата 3 вече усетих че съм малко по- спокойна и болката в главата намаля значително. Вече по- решително се надигнах в леглото и разгледах стаята. Тя беше около 3 на 3 метра с каменни стени, без прозорци, само с една електрическа крушка в средата на тавана. Освен старото легло с протрит матрак, върху което лежах, нямаше никакви други мебели. Стените от гладък камък бяха покрити с влага. Постоях изправена няколко секунди, докато се усетя достатъчно стабилна, и пристъпих към желязна врата, от дясната страна на леглото, която имаше малък прозорец с решетки. Колебливо надзърнах и видях слабо осветен коридор, а от дясната страна се забелязваше още една врата.
Стомахът ми се сви. Парализиращ страх скова тялото ми. С трепереща стъпка се отдръпнах от прозореца и седнах на леглото. Разтрих главата си и се опитах да се сетя кое е последното нещо, което си спомням отпреди събуждането си в каменната килия. Спомените нахлуха изведнъж. Бях излязла за сутрешния си крос в парка. Бях притеснена за приятелката си Ели, защото се беше скарала с мъжа си и беше много разстроена. Спрях до една пейка и набрах номера й от мобилния си. „Господи, телефона ми!” изведнъж се сепнах аз. Проверих джобовете на анорака, но нямаше следи от апарата. Липсваха и ключовете за апартамента ми, както и MP3- плейъра, с който не се разделях никога по време на тренировка.
Очите ми се наляха със сълзи. Сърцето ми сякаш щеше да изскочи от гърдите. Хиляди въпроси изпълниха съзнанието ми. „Къде съм, кой ме е довел тук, какво иска от мен.” Усетих как краката ми прималяха и се свлякох безсилна на леглото, което изскърца под тежестта ми. Паниката ме завладя изключително бързо. В един момент усетих как тялото ми започна да се тресе, а сълзи намокриха бузите ми. Тогава чух шум. Приличаше на скърцане на врата. Погледнах към прозорчето с изострен слух. Последваха няколко секунди тишина. После на решетките на вратата се появи човешки силует. Извиках уплашено. Непознатият отключи вратата и влезе в стаята. Беше едър мъж, около 1,80 висок, с атлетично телосложение. На лицето си носеше скиорска маска, а в дясната си ръка стискаше голям касапски нож. Свих се до стената. Мъжът бавно се приближи към мен и ми подаде някакъв лист.
– Кой си ти? Какво искаш от мен?- извиках извън себе си аз.
Той не отговори и остави в другия край на леглото листът. Кимна ми към него. Останах неподвижно за няколко секунди като безуспешно се опитвах да спра плача си. Той стоеше на мястото си и ме наблюдаваше. После посегна към листа и го хвърли към мен. Грабнах го с бързо движение и го разгледах.
„ Татко, добре съм. Ако до утре следобед не платиш на хората, които ме държат 100 000 лв., повече никога няма да ме видиш отново. Парите трябва да са в небелязани банкноти. Не намесвай полицията. Утре ще научиш останалите подробности.”
Зави ми се свят. Изведнъж проумях какво се случваше. Баща ми е крупен строителен предприемач с над 100 сгради само в столицата. Наскоро спечели проект за строежа на нов търговски център в София, а от миналото лято се захвана и с жилищни сгради по Черноморието. Бизнесът му се развиваше стремглаво въпреки кризата. Явно тези хора го бяха набелязали заради успеха му и искаха да заработят бързи пари.
– Татко ще плати, сигурна съм. – уверих маскирания аз. – Моля ви, само не ме наранявайте.
Мъжът бръкна в задния джоб на дънките си и изкара мобилния ми телефон. Зарови се в менюто. Изглежда нямаше да се обадя на татко, за да не проследят обаждането. Досетих се какво прави. Искаше да запише видеоклип с исканията си. Изправих се и застанах до една от голите каменни стени. Опитах се да се успокоя и да спра да плача, за да не разстройвам допълнително татко. Не се справих много добре, но мъжа нетърпеливо ме бутна към стената и включи джиесема на режим видеоклип. Успях да прочета бележката за откупа, с доста прекъсвания. Накрая добавих на татко, че го обичам и че съм добре. Изглежда непознатия беше доволен, защото прибра телефона отново в джоба си и без да ме изпуска от очи бавно излезе от стаята. Отново чух затварянето на друга врата.
Хвърлих се на леглото и потънах в ридания. Чувствах се толкова самотна и уязвима. Не можех да съм сигурна, че когато получи парите, непознатия ще ме пусне да си отида. Чудех се дали действа сам или в другата стая имаше още като него. Не можех да си спомня колкото и да се опитвах, как беше станало самото отвличане. След момента, в който звъннах на Ели, всичко ми се губеше. Таях надежда, че е имало свидетели над нападението ми и скоро полицията ще бъде тук.
Времето минаваше много бавно. От другата стая по коридора не се чуваше нищо. Само някъде в далечината се чуваше падането на капки вода. Скоро увлечена в звука се унесох. Не знам колко време беше минало когато внезапен шум ме изтръгна от лапите на съня. Чу се отключване на врата и непознатия влезе в стаята ми. Носеше поднос с храна и чаша вода. Остави ги на земята и излезе. До този момент не бях се замисляла за глада и жаждата, но осъзнах, че устата ми беше пресъхнала. Чувството за самосъхранение ми казваше да не вземам нищо от храната, но изпитвах ужасна жажда. Преди да отпия от чашата, помирисах водата. Не усетих дъх на някакъв химикал или пък лекарство и жадно погълнах цялото количество. Почувствах истинско облекчение.
Заех се отново с проучване на стаята, но не открих нищо ново. Погледът ми се спря на подноса. На него имаше два сандвича и празната чаша от водата. Но това, което всъщност привлече вниманието ми беше самия поднос. Захвърлих сандвичите и чашата на земята. Взех подноса и го разгледах от всички страни. Приличаше на металните табли за сервиране в ресторантите. Опипах го с две ръце. Беше сравнително тежък. Чудех се дали мога да надвия непознатия с него. Мобилизирах се достатъчно, за да измисля някакъв план. Оставаше ми най- тежкото- да чакам.
Тишината от другата страна на вратата беше потискаща. Не знам колко време беше минало когато чух лек тропот по коридора и когато надзърнах видях няколко плъха. „Господи, къде съм?!” за пореден път си зададох въпроса. Мястото не приличаше на маза на къща, а по- скоро на някакво каменно подземие. Тази мисъл ме накара да потреперя и неусетно в ума ми се прокрадна идеята, че непознатия, който беше в стаята ми изобщо не е човек, а демон, излязъл от пъкъла. Усмихнах се нервно на нелепата си мисъл и отново се вгледах във вратата от отсрещната страна на коридора. През решетките на прозорчето се виждаше, че вътре има източник на светлина и че явно похитителя ми е там.
Опитах се да мисля за нещо друго. Спомних си любимата си ваканция в Созопол, когато отидохме на някакво близко островче и благодарение на богатата си фантазия реших, че това място е било затвор, подобно на страшния Алкатраз. Сетих се за разходките по плажа когато с брат ми строихме гигантски плажни замъци, а мама и татко бяха в неудобната позиция да решат кой от двата е по- хубав. Усмихнах се на милите спомени, сякаш за момент бях забравила къде се намирам.
Лек шум ме изкара от забвението. Разбрах, че непознатия идва по коридора към мен и отчетливо чух дрънкането на ключове. Скрих се зад вратата, здраво стиснала подноса. Изкарах късмет, защото мъжа не погледна първо през прозорчето, а направо се зае с отключването. Притаих дъх, страхувайки се, че дишането ми може да издаде местонахождението ми. Вратата се отвори бавно и се появи познатия силует. С все сили ударих мъжа в тила. Той извика глухо и се свлече на колене. Нямах друг избор освен да го ударя отново. Повторих отново докато не видях как пада шумно на каменния под. Надявах се това да е достатъчно, за да мога да се измъкна.
Погледнах падналата фигура за последен път и след като се уверих, че не мърда, пристъпих в коридора. Тук въздуха беше доста хладен и се усещаше още по- осезаемо влагата. Осветлението беше много слабо и не различавах нищо от далечния край на коридора. Не знаех с колко време разполагам затова тръгнах с бърза крачка напред. Продължих така 4-5 метра когато се изправих пред неочакван кръстопът. От двете ми страни имаше два еднакви тъмни тунела. Осъзнах, че не мога да тръгна по който и да е от тях без фенер или нещо подобно. С ужас осъзнах, че трябва да се върна. Когато стигнах до моята стая се уверих, че мъжа беше на същото място на което го оставих. Беше с прилепнали черни дънки и дебел син пуловер. Личеше си, че няма фенерче в себе си. Забелязах падналия на една страна нож и го прибрах веднага. Трябваше да претърся неговата стая. Пристъпих неуверено напред. На прага на вратата хвърлих поглед на цялото помещение. Беше с размерите на моята килия, но тук освен легло имаше и голямо бюро, отрупано с книжа и някаква техника. Бързо разхвърлих вещите, търсейки нещо полезно. Открих фенер. Имах късмет, работеше. Забелязах мобилния си телефон, който беше свързан чрез кабел към малък лаптоп. Включих компютъра, но разочарована открих, че ми иска парола за достъп. Направих същото и с телефона си, но както и предполагах нямаше обхват. Това още веднъж потвърди предположението ми, че се намирам под земята. Прибрах мобилния в джоба на анорака си при плейъра, който открих в едно от чекмеджетата и с фенерчето в ръце отново пристъпих в коридора.
Мъжът беше все още на земята в моята стая. Не исках да губя време затова тръгнах към двата тунела, които бях открила по- рано. Беше трудно да взема решение кой от двата да избера, затова ги разгледах добре за следи от обувки или за някакви признаци за използване. Не открих нищо. Напосоки избрах десния и поех по него. Тук беше чувствително по- студено и аз съжалих, че не бях взела дрехите на мъжа. Продължих по тунела 1- 2 минути когато неочакван шум ме закова на място. Идваше зад гърба ми. Ослушах се внимателно. Надявах се да са плъхове, но за мой ужас бяха човешки стъпки. Затичах се напред, а светлината на фенерчето описваше кръгове по мрачните каменни стени. Тичах безспирно и в паниката завивах по различни разклонения. Намалих темпото когато усетих, че не мога да дишам. Спрях се и жадно поех няколко глътки свеж въздух. Ослушах се за шум от стъпки, но освен неравното ми дишане не различих нищо друго. Вече по- бавно продължих напред по тунела. След малко повече от 4 метра той свърши и се оказах в по- широк коридор, който имаше много разклонения от двете си страни. Объркана и напълно сломена, се свлякох на колене и заплаках. „Никога няма да се измъкна оттук. Господи, защо ми го причиняваш?!” шепнах аз. Всяка мисъл за спасение беше разбита и в съзнанието ми нахлу отчаяние.
Неочаквано от едно от разклоненията от лявата ми страна изникна едро черно куче. Ту се спря и се вгледа напрегнато в мен. Изправих се на крака и го повиках при себе си. То се поколеба, но после размаха опашка и се приближи. Нежно погалих козината му, радвайки се, че вече не съм сама из тези страшни тунели. Кучето облиза ръката ми и тръгна обратно към тунела, от който беше дошло. Зарадвана, се изправих на крака и тръгнах към него, когато изведнъж от дясната ми страна изскочи тъмна фигура, която ме събори с цялата си тежест на земята. Опитах се да се отскубна, но мъжа беше много по- едър. Едва сега успях да различа скиорската маска и дрехите на похитителя си. Мъжът ме стисна за гърлото и аз усетих, че ми причернява и че скоро ще загубя съзнание. Отслабих съпротивлението си докато търсех пипнешком ножа в анорака си. Разбрах, че съм го открила в десния си джоб когато усетих парливо убождане по пръстите. Хванах дръжката и с последните сили, които ми бяха останали забих острието на ножа в лявото му рамо. Той извика силно и отпусна хватката около гърлото ми. Поех дълбоко въздух и го ударих с коляно в слабините. Това го изкара от строя. Преви се на две от лявата ми страна.
Стискайки все още ножа, се изправих на крака. Черното куче стоеше на същото място и лаеше. Затичах се към него и се шмугнахме в прохода. Следвах го по тунелите, през които минаваше, оглеждайки се често назад. От време на време се ослушвах за нападателя си, но нямаше никаква следа от него. Не след дълго кучето радостно замаха с опашка и ме закара до някакъв голям кашон в един по- светъл тунел. Когато се приближих, установих, че там спеше възрастен мъж, целия в дрипи, с доста мръсен и нечистоплътен вид. Предположих, че е някой скитник. Тези хора често намираха подслон през зимата в тунелите под града. Особено в тръбопроводите на парното. Разтресох мъжа, който ококори очи и ме изгледа сърдито. Когато се размърда изпусна стъклено шише от алкохол. Кучето се приближи при него и се сгуши в краката му.
– Каква е тая дето си я довел, крастав пес такъв?- скара се на животното скитника.
– Моля ви, помогнете ми. Кажете ми как мога да изляза оттук. – побързах да попитам аз, защото не знаех с каква преднина разполагам пред маскирания.
Скитникът ме изгледа от глава до пети и изсумтя.
– Моля ви. – повторих аз и изкарах от джоба си МР3- плейъра. – Вижте, вземете го, нямам никакви пари, но ако го продадете, ще спечелите нещо. Само ми покажете пътя.
Мъжът взе плейъра и го разгледа недоволно. След това се надигна и с пиянски глас каза:
– Оттук продължи само направо и когато стигнеш едно разклонение завий наляво. Изходът е там.
Благодарих му, погалих отново кучето и се затичах по тунела. Докато следвах маршрута не спирах да се моля на Бог, да ми помогне да се измъкна. Изходът се оказа изненадващо близо. Не бяха минали повече от 1- 2 минути когато видях жадуваната слънчева светлина и се оказах в някаква забутана алея в парка. Не спирах да бягам докато не стигнах до по- оживено място. Изкарах телефона си и се обадих на татко. Не мога да опиша с думи емоциите, които ме заляха когато чух обичния му глас. Покрай мен минаваха майки с деца и други хора и ме гледаха неразбиращо, докато повтарях на татко колко много го обичам и къде се намирам.
След не повече от 20 минути най- накрая бях със семейството си. Полицaите бяха там и веднага щом им казаха как съм се измъкнала тръгнаха да търсят похитителя ми. Мама ми приготви ароматен билков чай и ме държа дълго в прегръдките си без да спира да плаче от радост. Татко ме гледаше с некрита любов и ме уверяваше, че всичко е наред и че ще се оправя. След час се обадиха следователите. Открили са входа към подземните тунели, но нямало следа от нападателя ми. Добавиха, че ще продължат с търсенето. След още няколко часа се обадиха, че полицейски кучета са хванали следата ми и са открили двете стаи. Нямало никакви документи или техника, а единствената следа от похитителя, били капките кръв в широкия коридор където го бях ранила с ножа.
И до днес се чудя как ще продължавам да живея с това чувство за постоянен страх. Докога несигурността ще ме кара да се затварям у дома, да избягвам непознати, да се озъртам винаги през рамо и да се оглеждам за маскирания мъж. Отскоро нещата се влошиха още повече когато осъзнах, че не бях чула гласа на похитителя си и че това можеше да означава само едно- че това е човек, близък до мен, някой на който имам доверие. Сега повдигам плътните завеси на жилището си и оглеждам улицата. Всичко изглежда нормално. Когато решавам да се дръпна от прозореца го забелязвам. Един мъж стои на пейката край телефонната кабина от другата страна на улицата и ме гледа. Гледа точно в моя прозорец, сигурна съм. Затварям очи и повтарям успокояващите думи на д-р Ковачева и отново поглеждам към пейката. Там няма никого. И днес, и утре и на следващия ден, ще се чудя има ли наистина някой там или всичко е плод на фантазията ми.

–––––-

Разказът е дело на andreeva и е публикуван без редакторска намеса.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

six + 16 =