Мисълта за Вики ме държеше буден. Сякаш и сега беше тук пред мен и гледах с възхищение как слънцето се заиграваше с русите й къдрици. Усмивката й беше толкова ослепителна, че винаги когато я виждах на двора пред къщата й, несъзнателно се усмихвах и аз. Вики обичаше пеперуди. Особено една, наречена Монарх, чиито крилца сякаш бяха окъпани в злато и когато й показвах снимки на тази пеперуда от пътуването ми в Канада, Вики беше пленена от красотата й.
Срещнах Вики когато се преместих в спретнатото предградие на Маями, Еджуотър. Когато камиона достави последните кашони с вещите ми, вече бях прекалено изморен, затова отложих подреждането за следващия ден и направих една обиколка в квартала. Няма да преувелича ако кажа, че първото впечатление което мястото ми направи, е все едно се озовах в епизод от „Отчаяни съпруги”. Бившата ми жена Дорис следеше сериала и няколко пъти го бях гледал заедно с нея. Хората бяха много учтиви, чувстваха се защитени и сигурни, като пример за идеалното малко предградие в САЩ. Докато обикалях, заобиколен от перфектно поддържаните морави на съседите, се натъкнах на Вики.
Споменът от този момент е толкова жив в съзнанието ми, че съзнанието ми още рисува всеки един незначителен детайл. Беше с тъмно сива карирана пола и бял тишърт. Русата й коса беше вързана високо на опашка и стигаше до кръста й. Останах вцепенен, наслаждавайки се на звънкия й смях. Беше с още едно момиче, с доста по- груб и недодялан вид, което разпалено й разказваше нещо. Вики се усмихваше дружелюбно, но виждах, че не я слушаше внимателно, а гледаше към красиво розово колело, чиято рамка беше декорирана с рисунки на прелестни пеперуди във всякакви цветове. Гледах Вики още няколко минути когато видях приближаваща кола по алеята и бързо тръгнах в обратна посока.
Вечерта бях много превъзбуден и се чудех кога ще видя красивото момиче отново. Дните когато не успявах да я зърна на моравата или когато отиваше на училище, бяха мъчителни. Скоро установих, че започнах да прекалявам с алкохола и това пречеше на работата ми. Мисълта ми беше обсебена от Вики. Мобилизирах силите си, но всичко се оказа безуспешно. Копнежът по момичето ме разяждаше. В офиса нещата се влошаваха и поисках от шефа си отпуск. Той беше видимо облекчен и ми каза да си почина поне две седмици.
В началото свободата ми донесе известно спокойствие. Бях зает с къщата, като отделих особено внимание на мазето. От предишните собственици не беше останало почти нищо, така че веднага се заех с пребоядисване на помещението. Спрях се на бледо жълто. После неусетно стените се оказаха покрити с образи на нежни пеперуди. Особено внимание отделих на Монарсите, които изпъкваха прекрасно с кафяво- оранжевите си телца.
Бяха минали сигурно 4 седмици от нанасянето ми в квартала, когато най- сетне се запознах със съседите. Някаква възрастна жена ме покани на квартална сбирка, където се обсъждаха проблемите на предградието. Не бях особено вдъхновен от идеята, но реших, че няма да е зле да се опитам да се впиша сред другите. Естествено те се оказаха много дружелюбни и скоро бях заобиколен от хора, които ме разпитваха кой съм и откъде идвам. Откакто се помня не си падам особено по споделянето, така че с облекчение посрещнах укора на един симпатичен около 35- 40- годишен мъж, който прикани останалите да спрат с разпита.
На следващия ден същия човек ме спря на улицата докато се прибирах към нас. Извини се, че не се е представил предишната вечер и ми сподели, че се казва Рон Филис. Поговорихме кратко и когато смятах най- накрая да се отърва от него, от къщата излезе Вики. Пъргаво пробяга по пътеката и скоро се озова до нас.
– Татко, мога ли да покарам колело със Сам? – попита тя Рон.
– Разбира се, скъпа, но искам да се върнеш навреме за вечеря.
Момичето стоеше и ме гледаше с интерес. Баща й се прокашля и ме представи:
– Това е новият ни съсед, г-н Елис, скъпа. Бен, това е дъщеря ми Виктория.
Вики се усмихна сърдечно, стисна протегнатата ми ръка и хукна към двора. Двамата с баща й проследихме с поглед как бързо се отдалечи по улицата, карайки розовото си колело. Не знаех дали ще мога да скрия вълнението си от срещата с Вики, затова се извиних на Рон, че трябва да тръгвам и поех към къщи. Усещах как дланите ми се потят, а сърцето ми бие като лудо. Не можех да повярвам, че бях се изправил лице в лице с Вики и че тя беше стиснала ръката ми. Вечерта мина прекрасно. Отворих си бутилка стар скоч и дълго се наслаждавах на песните на Рей Чарлс. На сутринта се събудих с план за действие. Знаех, че не можех да се боря повече и реших, че Вики трябва да е моя.
През следващите няколко дни размених няколко думи с Вики и й показах снимки на пеперуди. Тя беше много развълнувана когато слушаше за онази порода, разпространена силно из Канада и каза, че ще накара баща си да й нарисува такава на колелото. Беше ми трудно, но се сдържах да не говоря дълго с момичето, за да не привличам внимание. Когато изтичаше първата седмица от отпуската ми най- сетне ми се отдаде нужния шанс. Засякох Вики на връщане от училище. На улицата не се забелязваше никакъв съсед, затова бързо й казах за стаята с пеперудите, която направих в къщата си. Тя се усмихна весело и поиска да й я покажа веднага. Слязохме в мазата и с истинска наслада я наблюдавах докато се радваше на рисунките ми. Докосваше стените с малките си ръце и сякаш всичко под пръстите й оживяваше.
„Не мисли за Вики”, наложих си аз и се обърнах по гръб в леглото. Сънят обаче бягаше от мен, затова решително се изправих и слязох на долния етаж. Светнах в килера и изправен на пръсти успях да хвана кутията от най- горния рафт. Върнах се в хола и поставих нежно кутията на масичката. Отворих капака й и бавно изкарах съдържанието й. Зарадвах се, че красивата лилава панделка още носеше аромата й. Внимателно изкарах рисунките й. Вики имаше истински талант. Макар и само на 11 години, тя можеше да рисува чудесно с молив и имаше няколко доста сполучливи опити за графики. Седях така още няколко минути, повтаряйки си, че трябва наистина да се отърва от кутията. Реших да го отложа за следващия ден и отново се качих в спалнята си.
Събудих се с чувство за тревога. Сякаш някакъв вътрешен инстинкт беше алармирал мозъка ми и бях изтръгнат внезапно от лапите на съня. Огледах се в стаята и се чудех какво ме кара да се чувствам толкова напрегнат. Всичко си беше по същия начин по който го бях оставил вечерта. Погледнах часовника- 3:52 сутринта. Замислих се, че в последните няколко дни непрекъснато имах усещането, че някой ме следи. Бързо отхвърлих тази мисъл и тръгнах към кухнята да си сипя чаша вода. Спрях се вцепенен. Дали си въобразявах или наистина някъде съвсем близо до мен се чуваше нечие човешко дишане. „Не ставай параноичен!”, казах си и излязох в коридора. Навън не беше съмнало и стените на къщата още плуваха в сенките на нощта. Слязох на долния етаж и тъкмо когато натисках ключа за осветлението, усетих силно убождане по врата. За секунди усетих как главата ми се върти и без да мога да се владея, изгубих контрол над тялото си и се строполих на земята.
Не знам колко време съм бил в безсъзнание, но когато дойдох на себе си, не бях както очаквах в кухнята. Отне ми време докато осъзная, че съм в мазата. Едва виждах бледо жълтите стени, изпълнени с пеперуди, защото около масата, на която лежах завързан с каиши, бяха издигнати стени от найлон. „Господи, какво става?!”, опитах се да извикам с пълно гърло аз, но изведнъж разбрах, че устата ми е залепена с лейкопласт. Паникьосан опитах да размърдам главата си на всички страни, но тя беше здраво хваната с някакъв ограничител. Изведнъж завесата от найлон се разклати и пред мен, току до краката ми изникна добре сложен мъж, с русолява коса и злобни кафеникаво- зелени очи. Той се приближи от лявата ми страна и успях да го огледам добре. Носеше тъмно сива фланелка и сини дънки. Облечените му в ръкавици ръце, държаха голям касапски нож, а гърдите му и предната част на тялото бяха закрити от черна престилка.
Мъжът се приближи към мен и рязко отлепи лейкопласта от устата ми.
– Кой си ти, по дяволите? – извиках аз, жадно поемайки въздух.
– Аз съм последният, който ще видиш. Огледай се. – каза ми той, посочвайки ми едната страна на стаята.
Там, заобиколена от няколко свещи беше поставена рамка със снимка на Вики.
– Какво по дяволите? – извиках аз, без да разбирам какво се случваше.
– Помниш ли Вики Филис? Момиченцето, което отвлече и държа няколко дни в точно тази стая. – отговори мъжа, приближавайки се към мен този път със скалпел в ръка.
– Разкарай се, копеле. – опитах се да го спра аз, когато той опря скалпела в дясната ми буза и потече тъничка струя кръв.
След това мъжа изкара малка пипета, с която издърпа кръв от раната и я постави на лабораторно стъкло.
– Слушай, кажи ми какво искаш? Имам пари, чуваш ли? – изпаднах в истерия аз.
– Трябваше да помислиш за това по- рано преди да убиеш момиченцето.
Понечих да отговоря, но той прибра стъкълцето в джоба си и изкара огромен касапски нож.
– Не, недей. Слушай, тя беше много специална за мен. Просто изведнъж нещата се объркаха. Не исках да я нараня. – говорих без да спирам аз, а сърцето ми толкова ускори хода си, че имах чувството, че ще изскочи от гърдите ми.
Без да се колебае, моя отмъстител се приближи отново към мен и залепи лепенката на устата ми. Усетих, че ме обхваща панически страх. Мъжът ме погледна и с все сили заби ножа в гърдите ми. Остра пареща болка обхвана тялото ми и само миг по- късно вече не чувствах нищо, освен безкрайна празнота.

–––––-

Разказът е дело на andreeva и е публикуван без редакторска намеса.

Моля, коментирайте. Мнението Ви е важно за автора.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

one × 2 =