Толкова плесници от живота получих и толкова гадни трикчета ми извъртя, че вече не знам дали ми се живее. Не, знам и смятам да сложа край на съществуването си, защото от него явно няма смисъл. Старанието да превърнеш нещо в друго често се връща без благодарност. Напразен труд, напразни блянове, напразно трупане на мисли и това дали на мен ми пука за някого е от абсолютно никакво значение, за когото и да било. Този който обичаш не те обича. Този който по някаква причина е привлечен от теб ти е отвратителен. Искаш помощ от хората, които биха могли да ти помогнат, а те не го правят и въпреки това и ти правиш същото към хората на които можеш да помогнеш. Дали минавам покрай просяци или немощни хора не им помагам. Да съвестта е там и говори и те ръчка, но единственото което прави съвестта ми е да ме натъжи. Да, не харесвам съдбата им и въпреки това някак си успявам да се оправдая с това че намирам моята за по лошо. Намирам себе си по зле от хората които ядат три пъти по-малко, видели са много по малко от мен и са се докоснали до много по-малко от мен. Всичко това е някакъв вид оправдание, че аз съм невинен да съм лош, само защото не мога да се възползвам от свободата си и да определя на къде искам да поема пътя си. Тази невъзможност ме кара да мисля за единственото нещо, което ще предотврати да правя този избор, а именно да срещна сам смъртта, да я взема със себе за последният си танц, в който ще усетя болката на бездействието си от маникюрите и раздиращи кожата ми и от бесният вятър с врязващи се песъчинки в кожата на лицето ми. Ще попадна в средата на бурният вятър по-който можех да се нося ако бях смел. Но страхливците и бездействащите хора са тези, които заслужават да не съществуват, затова и аз не заслужавам да съществувам, а ирония или не , аз обвинявам другите за същите постъпки, от които се стремя да избягам. Продължавам да вървя по улицата към къщата и мисля за последното, което бих могъл да направя за нея преди да се сбогувам напълно с образът в спомените ми. Не, не мога, и не защото е невъзможно, а защото тя не иска. Не иска да те вижда повече и не иска да говори с теб. За нея си навлек гледащ само и единствено как да се докопа до нея, колкото и грешно да е това.
Оръжието понатежава в чантата. Извървях вече целият път от единият до другият край на града, и макар да бях изминавал този път многократно, когато скришом я изпращах от работа до нейният дом, бях изморен и изнемощял от мислите си, които и в последните мигове се бушуваха за и против. Следвах я тихо и плътно всеки път за да съм сигурен че няма да и се случи нещо, и макар това да не ми тежи, ми тежи липсата на отговор. Липсата на близост. Липсва ми признанието на някого. Ако някога си помислите че можете да направите абсолютно всичко за някой и да не очаквате нищо в замяна то веднага помислете пак защото грешите. Никой човек не е способен на такава саможертва към някого освен майките към децата си. Никой дори и най-обичащият не е способен да обича толкова много и да дава докрай. Да, не е . И не защото имаше морална пречка да върша това, и не защото мислех че трябва да го правя заради нея ( правех го без трудност и напрежение като от само себеси), но изнемогвах физически. Отдавна се бях сбогувал с добрият си външен вид, с „добрите“ приятели и познати. Отдавна бях спрял да се интересувам какво е здравословно и кое ще ме неправи да изглеждам по-добре. За мен единствено имаше значение тя да е добре, но не можех да го правя безкрайно, защото времето минаваше, а инстинктите бушуваха и можех да я нараня – единственото нещо, от което се страхувах най-много. Отдавна се бях примирил с мисълта, че вече няма никакъв шанс да я спечеля , но не можех да се примиря с мисълта тя да ме намрази още повече по моя вина. Знаех всичко за нея до най-малка подробност и начина по-който може да реагира на определена ситуация. Бях превъртял всички съществуващи и илюзорни ситуации и всяка една приключваше с едно единствено решение – тази вечер да се окажа мъртъв пред нейната врата с последно послание към нея, че съм отдал живота си и всеки дъх съм вдишвал само и само, за да мога да съм до нея и да я видя от 20-тина метра докато я изпращам към тях. Вървях по тротоарите и всяка кола която идваше срещу мен бе последвана от мисълта: „не си заслужава още, има само 100 метра до домът и“. И така бавно с натежели стъпки, и всяка следваща по къса и плаха, се приближих до домът и. Тишината беше смразяваща, а студенината впиваща се. Дишах затруднено. Трябваше ли всичко да свърши само защото не бе започнало. Капнаха няколко капки дъжд от които две три върху оръжието долепено вече до главата ми. Изобщо не обърнах внимание, а закачих върху себе си писмото предназначено за нея и извиках последните си думи:- Обичам те Анелия. Застинах видях как в стаята, в която тя спеше се светва и дръпнах спусъка.
– Защо светна – с немощни сили промълви Анелия.
– Не чу ли изстрела отвън. – В същият момент той вече беше на стъклото и видя как дъжда почна да се засилва. – Отвън лежи човек и не помръдва.
– Лягай си моля те. Ела. Студено ми е и се чувствам сама.Остави ги. Опасно е да се занимаваме с тея хора в този престъпен град.
На сутринта полицията беше опънала няколко ленти около тялото , но бързо се разотиде тъй като доказателствата за самоубийството бяха явни. Съобщиха само бегло някаква обща информация на Анелия че писмото било подписано от някой си Иван.
– Не познавам Иван.
– Все пак разпознавате ли този почерк.
Писмото беше отмито от силният дъжд и единственото, което все още се четеше беше името на самоубиеца.
– Не. Съжалявам , не познавам този човек.
– Да но той ви познава. В раницата му открихме това.
Полицая подаде любимото и цвете лилия с картичка до нея. Тя пое цветето и се сети за единственият път когато бе виждала Иван. Спомни си как я спаси от двама мангали, които се опитваха да и отнемат чантата, след което отказа да вечеря с него защото и се стори съмнителен.
– Сигурна ли сте, че не го познавате. Искате ли да видите тялото.
– Да сигурна съм – излъга тя и след този ден продължи да живее по правата на спокойния живот който и беше уреден, Не след време забрави напълно за случката. Старото вече писмо обаче все още лежеше в мъзето, където нейното 6 годишно дете го видя и я попита:
– Мамо, кой е Иван.
– Това е човека който се предаде, преди да опита. Но аз ще те науча да не правиш като него. Искам винаги да ми казваш какво искаш. Нали мамо.
– Да. Винаги.

–––––-

Разказът е дело на makkasi и е публикуван без редакторска намеса.

Моля, коментирайте. Мнението Ви е важно за автора.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

four × five =