Имало едно време, през девет планини в десета, едно далечно царство Евхаристо. Царството било обширно и богато, преуспяващо. Широки гори, просторни поля. Студени ручеи обливали плодородните земи на тази благословена страна. Царят на Евхаристо, Гай Велики, бил строг, но справедлив. Обичал да е строг и в интимния си живот – допадало му да обяздва освен чистокръвни коне, и знойни мъжаги в покоите му. От местната красавица, обаче, имал син на име Богдан. След години, Богдан пораснал голям мъж. За нещастие, не наследил красотата на майка си.
Всичко в царството вървяло добре, докато един ден, над Евхаристо се появила прокоба – древен, почти забравен враг, който донесъл със себе си мъка и разрушения. Името й било госпожица Бретония. Когато бретонът й се развилнеел, били унищожавали цели села с няколко замаха. Евхаристоповците помнели тази чума, това зло, но били спокойни, защото последният път, тя била победена от най-силния момък. Този момък, за съжаление, вече бил прекалено стар дори да вдигне меча си – хайде, на всеки му се случва. Цар Гай бил в безизходица. Г-ца Бретония сеела смърт, благодарение на мощния си бретон. Хиляди хора умирали, задушени от буйните й коси. В този кризисен момент, принц Богдан заявил на баща си:
– Царю честити, ще тръгна от двореца, ще премина през свещените ни земи, докато не стигна черния палат на г-ца Бретония. Ще се изправя срещу нея и ще победя злата вещица. Ще донеса отново мир в Евхаристо, татко. Ще се гордееш с мен.
– Винаги съм знаел, че от теб по-смел няма, сине. Убий г-цата и донеси отново слънце в душите на Евхаристоповци. Преди да тръгнеш, мини през оръжейницата и през магьосника. Кажи им, че аз те пращам. Сега излез от спалнята, с Мигел имаме много важна бизнес среща.
– Крайно време беше, принце. Трябва да докажете произхода си и да победите злото създание – казал на Богдан местният ковач Кочо – Това е най-добрия меч , който някога си виждал. Кален е във вечните огньове на великия вулкан Сульо. Никой не ще те победи с него. Върви, принце, върви. Цял да се върнеш, радост да ни донесеш.
Следващото, което трябвало да направи принца,. е да отиде до магьосника Жорж. Винаги в колибата му смърдяло ужасно. Казвал, че това е от отварите, които прави, но всички знаели, че древният маг имал нередовен стомах. Правеше отвари за какво ли не, а не можеше да направи една, която да премахне тези зловония.
– Здравейте, млади принце – казал Жорж, когато отворил вратата. Богдан усетил сганта, която излиза отвътре и се опитал да остане в съзнание.- Влезте, принце. Малко мирише, защото правя специална отвара, извинявам се за което. Чух, че искате да биете с г-ца Бретония. Тази колба ще ви бъде от помощ. Когато можете, я излейте върху бретона й. Мигновено ще изсъхне и падне. Бъдете сигурен, че с достатъчно от нея залеете този дяволски бретон. Понесохме тежки загуби. Не бива да загубим и вас, драги ми принце. На добър час.
Тръгнал Богдан от замъка. Първите дни предимно спал сред природата, било толкова спокойно за младия принц. Въпреки всички удобства на двореца, било невъзможно да се спи, заради постоянните стенания и пъшкания, идващи от стаята на царя. Богдан винаги се чувствал зле, заради баща си. Всички други деца си имали майки, които да се грижат за тях.
– Ти не си като другите, момко! Ти си принц – казвал царя , когато чадото му питало за майка.- Намери си някое приятелче и ще разбереш за какво ти говоря. Но Богдан не харесвал да говори с другите деца и младежи. Той обичал агънца. Всяка вечер отивал до царския обор и си играл с агънцето Спаска. Играели си, играели си – били толкова невинни, а любовта им – чиста и непорочна. Докато един черен Гергьовден, в името на смрадливия маг Жорж, агънцето било сготвено. Младият принц бил съсипан – не ял дни наред, не спал – животът му се преобърнал. С течение на възрастта, превъзмогнал загубата на Спаска, но тя оставила дълбока следа в сърцето му.
Така, в размисли и спомени, Богдан пътувал към заветната цел. Зелени морави се редували с красиви долини, високи плата, изваяни от потоците на Плътската река. Една легенда за тази река се предавала от уста на уста в Евхаристо. Който стигне до извора на реката и пие от нея, ще се сдобие с безсмъртие. Мнозина са търсили извора, малцина се връщали. До благодатния извор, живеело митично същество на име Телю, което било зло и страховито. Телю рязал езиците на всички, дръзнели да се приближат до него. Хората разказвали, че Телю отмъщавал и нямал да спре, докато на всеки изяден телешки език в царството, не отговаряли два човешки.
Дни наред ходил Богдан, спал на земята, ял само плодове и треви. Търпението му се отплатило, когато една сутрин забелязал една къщурка в гората. Почукал, с надеждата, че ще отвори добродушна баба, която ще го нахрани и подслони.
– Кой е? – чул се от вътре мъжки глас.
– Принц Богдан. Отвори, мой поданико!
Вратата се отворила, а от вътре се показал плешив мъж, около 50те.
– Какво желаете, принце? Какво правите толкова далеч от царството?
Преди да може дори да отговори, мъжът ударил Богдан по главата и героят припаднал.
След няколко часа, принцът отворил очи, а срещу него – оцъклената физиономия на непознатия.
– Морски възел, принце. Да те видим как ще се измъкнеш. Не ви учат на това в палата, нали?
-Кой си ти? Какво искаш?
– Аз съм Джон Лок! Върни ми бъбреко!
– Та аз дори не те познавам, страннико. Нямам бъбрека ти.
– Добре тогава. Ще взема твоя! – казал Лок и излязъл навън. За негово нещастие, обаче, Богдан знаел всичко за морския възел. Моряците, които идвали при баща му, стриктно и само по бизнес, го научили на всичко за такъв вид възли. Принцът без проблем го развързал, взел меча си и отворил вратата на къщата. Когато го видял, Лок извикал:
– Не мърдай! Искам ти бъбреко! Трябва ми бъбрек.
Богдан без да се поколебае го намушкал с меча и продължил по пътя си.

По пътя си напред, Богдан срещнал още къщи, но от срещата си с Джон Лок, решил да не влиза в тях. Докато една вечер, след седмици наред само плодове и вода, Богдан припаднал от умора. Събудил се и осъзнал, че има покрив над главата си, че лежи в легло. Стреснал се, но запазил самообладание и станал полека.
– Време беше, млади момко! Спиш от няколко дни! Помислих си най-лошото – обадила се една циганка, която седяла до леглото.
– Благодаря ти, непозната жено! Оценявам, че си се погрижила за мен – отвърнал принца.
– Ще те помоля за една услуга, синко.
– С удоволствие ще помогна, аз съм принцът на Евхаристо.
– Какво би направил? Какво би направил всеки от вас… – започнала циганката.
– Но аз съм сам.
– Мълчи и ме слушай! Бихте ли рискували живота си, за да стигнете до края на света…
– Края на света? Мислих, че го има само в приказките – прекъснал я отново Богдан.
– Ще замълчиш ли, за да ме чуеш?! Ще рискувате ли всичко, за да върнете хитрия Джак?
– Джак, кой е Джак?
– И това ми било принц? – разгневила се жената – Махай се оттук, как може да си толкова глупав? Принц бил…. Махни се от къщата ми… ВЪН, ВЪН! Разкарай се! Бягай от тук, мерзавецо. Да не се връщаш!
Младият принц си тръгнал, останал в недоумение от станалото. Продължил напред, в очакване скоро да стигне заветната цел – Черния палат на госпожица Бретония.
– Следвай тъмнината, принце – ехтяха думите на Жорж в главата му. Дали това означава някаква загадка или просто Жорж е бил пиян, Богдан нямало как да знае. Всичко зависело от самия него. След още седмица, видял в далечината висока кула. „Няма какво друго да е, това е Черният палат.Успях!“ – мислел си принца. Решил да преспи в близката гора и утре по зазоряване да нападне госпожицата. Така и станало. Още преди слънце да се е показало, младия Богдан тръгнал на последния си поход. Съзнанието му било мрачно. Вече седмици не е спал добре, не е ял добре, започнал да се притеснява, станал раздразнителен. Тези мисли, обаче, били разсеяни от гледката пред него. Плет, дълъг колкото хоризонта, се разкрил отпред. Изглеждал много висок и имало само един вход. Пред него, седял младеж, възрастен колкото Богдан.
– Добър ден, страннико – обадил се той. Казвам се Слав. Идвам от царство Канадска Ливада, за да унищожа един път за винаги госпожица Бретония.
– Казвам се Богдан. По същата причина съм тук, млади ми приятелю. Нека заедно да влезем и открием това адско изчадие и веднъж завинаги, да я унищожим.
Тръгнали двамата герои напред, в лабиринта от плет, който бил пред тях. Ходили часове наред, но не намирали изхода.
– Пази се от плета, смели ми друже. Бодлите са отровни – обадил се Слав – Вчера погребах брат ми, без да иска се убоде и почина мигновено. Мир на праха му – и наведе глава. Сълзи се стекоха от очите му. След малко извикал:
– Виж, пърхот!
Младият Богдан се ядосал и го блъснал с всичка сила към плета.
– Е, какво да направя? Имам пърхот. Нужно ли е да ми се подиграваш? – погледнал към Слав, който вадил бързо забитите в него бодили. Но не достатъчно бързо. Младежът се покосил и паднал безжизнен на земята. Отровата го погубила. Принцът от Евхаристо се навел да вземе провизиите на мъртвеца и забелязал, че земята около него и пред него е цялата побеляла от пърхот.
– Това трябва да е от госпожица Бретония! – възкликнал Богдан и осъзнал грешката, която е направил. – Да е се е изразил правилно – помислил, опитвайки се да се оневини и продължил напред.
След още няколко часа, в следване на бялата диря, излязъл от лабиринта. Видял пред него огромна порта, а пред портата – нещо да лъщи. Приближил се и извикал:
– Аз съм принц Богдан от Евхаристо. Дошъл съм да убия госпожица Бретония и да отмъстя за всичкото зло, което тя е направила. Дръпни се от пътя ми или ще бъдеш убит!
– Аз съм Златната Брошка, пазителката на покоите на великата госпожица Бретония. Преди да стигнеш до нея, трябва да минеш през мен, принце! Няма да те лъжа, тук ще срещнеш смъртта си!

–––––-

Разказът е дело на tarator и е публикуван без редакторска намеса.

Моля, коментирайте. Мнението Ви е важно за автора.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

18 + 4 =