Обзор на ревюто

Режисура
Сценарий
Актьорска игра
Обща оценка

9.5

Различен

True Detective приключи с първия си сезон, казвайки сбогом на познатите герои, поради което беше неизбежно написването на Lastlook за първия му сезон. А съответно Firstlook-а му може да прочетете тук.

Сериалът скоропостижно се превърна в телевизионно събитие, а единствените с по-висок рейтинг от него са Breaking Bad (в IMDb) и вероятно папа Франциск (в истинския свят).

В главните роли са впечатляващите Матю МакКонъхи и Уди Харелсън, които се събират заедно на екран след епичния провал на Surfer, Dude. Този път, обаче, продукцията е на HBO, което е гаранция за успех, а когато телевизионният гигант е привлякъл млад и талантлив холивудски режисьор (Кари Фукунага, нашумял с „Джейн Еър“), изглежда, че няма какво да се обърка. И наистина не се обърква. Сериалът се отличава с няколко превъзходни режисьорски решения, например, монологът на Коул за чудовището в края на трети епизод или пък 6-минутният непрекъснат и изпълнен с адреналин шот в края на четвърти епизод. True Detective е заснет прекрасно, а атмосферата на неприветливата, бедна и разтърсвана от природни бедствия Луизиана е уловена перфектно.

Интересното в случая е, че сценарист на True Dеtective е американският писател Ник Пицолато, на когото му липсва опит в телевизията и киното. Този факт се отразява на сериала, тъй като повечето от диалозите са типично книжни, героите приличат на излезли от Шекспирова трагедия, а действието в първите три епизода се движи бавно и без ясна посока, подобно на подпийнал студент в 4 часа сутринта. Това всъщност не е непременно лошо и прави True Detective в някаква степен уникален. Във време, когато по телевизията е пълно с guilty pleasure продукции, този сериал предоставя съвсем различно преживяване.

Историята се развива в само 8 епизода в Луизиана, а това е щат, известен с джаза, влагата, жегата, блатистите местности покрай делтата на Мисисипи и урагана Катрина. Фауната се състои от типичните нискообразовани и бедни американски селяндури, което превръща Луизиана в особено подходящо място за развиване на криминална дейност. Главните действащи лица са детективите Ръст Коул (МакКонъхи) и Марти Харт (Харелсън). Ръсти е суицидно настроен хладнокръвен социопат, хомофоб, циник, песимист, хамелеон и самотник, но пък притежаващ дедуктивните умения на Шерлок Холмс. Останалите му колеги го гледат с нескрито презрение, странят от него и му лепват обидни прякори. Единствено Марти е изключение – семеен мъж с две деца, голяма уста и напълно различни възгледи от тези на Коул. Харт притежава малко повечко мозък от средностатистическия луизианец – факт, позволяващ му да работи като разследващ детектив, докато уплътнява свободното си време в пиене и изневери.

True Detective освен всичко останало е и сблъсък на два мирогледа – мрачният нихилизъм на Коул и наивният хедонизъм на Харт. Философията, която изповядва Ръсти го превръща едновременно в нереалистичен и крайно интересен персонаж. Образът му е оригинален, пропит с трагизъм и не съвсем пригоден към света на обикновените хора. Не се сещам за друг герой, който толкова да е загубил вяра в човечеството, че да го смята за грешка на природата, която може са поправена, само ако хората спрат да се възпроизвеждат. В общи линии Коул е направо душата на всяка компания, но както скоро сами се убеждаваме, светът има нужда от такива хора, които да се изправят срещу злото.

Освен това зрителят има възможност да проследи трансформацията на двамата главни герои през годините. Случаят, който разследват през 1995г., се превръща в катализатор на процеса тяхното саморазрушение. Колкото и да са различни, Коул и Харт в крайна сметка споделят една и съща съдба – самотни, отритнати и с чувство за неизпълнен дълг. Чудесно сценарно решение е, че при развитието на историята няма никакви изсмукани от пръстите обрати или изненади. Дори финалният шоудаун в последния епизод срещу олицетворението на чистото зло си е класически, но и напълно удовлетворяващ.

В крайна сметка True Detective си остава история за борбата на светлината срещу мрака, независимо дали бойното поле е само един човек или целият свят. Затова и краят е подобаващ:
– You know, you’re looking at it wrong, the… sky thing.
– How is that?
– Well, once, there was only dark. If you ask me, the light’s winning.

  1. Павел Динчов

    Това е първият сериал, в живота ми, който продължих да го гледам, дори и тогава, когато ми дотегна ужасно много. След епизод 4 вече стана болезнено да го наблюдавам. Изгледах с надеждата нещо да се промени. Исках да видя този „най-велик сериал на всички времена“. Безкрайни монолози, безкрайни разговори, абсолютно никакво действие в продължение на часове… Да, имаше някои страхотни реплики, но като цяло беше брутално скучно! Напомни ми на „Зодиак“! Абсурдно е оценката му да е 9.5 и да бъде запомнено като едно най-качествените неща появява ли се по телевизията. Толкова ми е абсурдно, че дори и след „великата развръзка“ ми иде да си размажа главата в стената. Единственото, с което ще го запомня е феноменално добрата роля на Маконъхи. Да, това беше изключителна роля. Но всичко друго за мен беше умопомрачително слабо.

    • Павел

      Адаш, „Зодиак“ всъщност е доста добър филм и общото между него и True Detective е реализмът при разследването. Сериалът не е предназначен за масовия зрител, който иска постоянни обрати в историята и симпатични герои. За него са създали „От местопрестъплението“ и производните му.

      Философстването в сериала може и да е прекомерно, но това му е чарът. Кога друг път ще видиш в подобна продукция някой да ти развива идеи от Ницше, Лъвкрафт и други, за които дори не съм чувал? Не че се правя на умен – и на мен не ми понасят разни псевдоинтелектуални бози, но случаят с True Detective не е такъв. Атмосферата, героите, антагонистите, диалозите – всичко в него е почти перфектно и напомня наистина добър криминален роман. И без това имаме достатъчно popcorn сериали в момента, така че е хубаво, когато се появи нещо по-различно по телевизията.

      • Павел Динчов

        Не, аз не искам CSI, определено. Но просто исках нещо да се случи, нещо да се движи в тези 8 епизода. Не, не искам симпатични актьори, а просто герои, за които да ми пука. Нито мрънкането на Маконъхи, нито неразбираемия език на Уди помогнаха за това…95% от времето са монолози. Да, напомня на книга, но определено можеше да се направи по-бързо темпо с една доста по-интересна история. Финалът е потресаващо скучен и предсказуем.

    • Dodolion

      Аз съм на същото мнение, доста изчерпателно описа и моето впечатление от сериала. Нито е грабващ, нито е феноменален, нито е изненадващ, а точно обратното. Има нещо генерално сбъркано в концепцията на сериала, но не знам какво е.

      Единственото, с което ще го запомня е феноменално добрата роля на Маконъхи и безкрайно мудното действие.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

six − six =