Възможно ли е продължение на Lost?

Финалът на телевизионно шоу може да предизвика всякакви чувства – от разочарование към въодушевление, от затворен край към гняв, а последният епизод на Lost нарисува пълен спектър от различни фракции за своите фенове. Четири години след излъчването на епичния и поляризиращ  финал на драмата на ABC, разказваща за мистерията на група хора, озовали се на странен остров вследствие на самолетна катастрофа, все още има хора, които обсъждат сериала. Тъй като сега е онова време от годината, когато сериалите ветерани се отправят към задгробния живот – както например How I Met Your Mother потегли със смесени реакции от страна на феновете преди няколко седмици – решихме да изследваме феномена, озаглавен „Изкуството да казваш сбогом“.  В интервюто, което следва, изпълнителният продуцент на Lost, Карлтън Кюз, който написа „The End“ заедно с Деймън Линделоф,  споделя как са написали последните страници от сагата, защо се спряха на варианта с духовния завършек, вместо да дадат отговор на многобройните въпроси, и как поразителното напрежение върху последния епизод на шоуто може „само да доведе до разочарование“.

Entertainment Weekly: Кога и как с Деймън започнахте да скицирате съдържанието на финалния епизод?

Карлтън Кюз: Същестевуваше този велик план, който имахме в началото – идеята , че шоуто започва с отварянето  на очите на Джак (Матю Фокс) и трябва да приключи по същия начин, което означаваше, че Джак трябваше да умре. Това беше изключително важен избор, защото не можехме да се сетим за финал на шоу, в което главният герой да е починал. Мисля, че тази идея се породи още когато Деймън написа пилотния епизод. Беше заложена в ДНК-то от самото начало. И след това на доста ранен етап започнахме да говорим, че „Някой трябва да стане лидер на острова“ и бяхме разисквали доста кой може да е това, преди да решим окончателно, че Хърли (Джордж Гарсия) е човекът. Финалът е като жив плет. Може да го посадите, но след това с течение на времето той расте по-голям и по-плътен, по същия начин с течението на шоуто продължавахме да допълваме и дооформяме с идеи финалния епизод. Докато някои от основните идеи бяха ясни от началото на сериала, други се натрупаха само от преминаването през творческия процес на заснемане на предхождащите го 119 епизода.

Entertainment Weekly: Можеш ли да определиш в кой момент набелязахте основните точки за финала?

Карлтън Кюз: Трудно е да се каже, защото имаше много спорове и дискусии. Не мисля, че нещо е било някога окончателно в нашето шоу, докато не го напишем (смее се). Имаше три етапа на планиране. Съществуваше си от самото начало грандиозният план с идеи като отварянето и последващото затваряне на очите на Джак, спасяването на част от хората преди края на шоуто. Имаше ги по-всеобхватните сюжети, както и сезонните по-малки сюжетни линии, чрез които изграждахме архитектурата на всеки предстоящ сезон, но въпреки това след всеки написан епизод си оставяхме достатъчно място за нови открития, нови взаимовръзки и зависимости, които променяха мисленето ни. Така че когато седнахме да пишем финала, не сме си казали: „Е, най-после стигнахме до епизода, в който знаем точно какво ще се случи във всяка една сцена“. Деймън, аз и останалите сценаристи подходихме така, както бяхме правили и с другите епизоди – отделихме си време, за да направим собствените си творчески открития, докато пишехме. Разбира се, доста разговаряхме за това накъде да насочим нещата и как ще запечатаме всичко, но финалът не беше написан, докато не го написахме.

Entertainment Weekly: Когато начертавахте края и се опитвахте да се справите с големите въпроси в шоуто, колко разгорещени станаха дискусиите в стаята на сценаристите?

Карлтън Кюз: Очевидно е, че основният въпрос, който си задавахме, бе: „Как ще се справим с проблема на въпроси без отговор?“ Колкото повече разбирахме шоуто, ние наистина осъзнахме, че : „Това шоу е за хора, които се губят на остров, но всъщност е и за хора, които са се загубили в живота си, така че най-добрият и най-подходящият завършек за подобен сериал е такъв, който се занимава с два въпроса: какъв вид изкупление получават тези герои и къде ги води животът им?“ Усетихме, че духовното решение е нещото, което в крайна сметка ще бъде емоционално най-задоволително. Знаехме, че няма възможен начин да се отговори на всички въпроси. Дори се опитахме на няколко пъти да го направим, но се оказвахме в задънена улица – да поставяме нещо в историята, където очевидно не му е мястото. Направихме „Across The Sea“ третият епизод отзад напред и това беше най-близкото нещо до даване на отговори. Това беше историята на Джейкъб (Марк Пелегрино) и мъжът в черно (Тайтъс Уеливър). И това беше епизод, който беше много поляризиращ , а за нас бе вид потвърждение, че финал, даващ отговорите, никога няма да бъде удовлетворителен. Щеше просто да се родят още повече въпроси и в известен смисъл това не отговаряше на духа на шоуто – на мистерията. Имам чувството, че разгърнахме много от най-големите мистерии в шоуто. Нямаше начин да поддържаме мистерията в продължение на 120 епизода и после в един да разрешим всичко. Това просто не бе възможно. Така че наистина решихме да намерим начин да изведем героите до края на тяхното пътуване и правейки го се почувствахме достатъчно дръзки, защото засегнахме въпроси като „Каква е природата на съществуването?“,  „Какъв е смисълът на живота?“ и „До каква степен можем да го оценим в края на пътуването си?“. Това са нещо като големи, дълбокомислени въпроси , които нямат конкретни отговори, но това беше на територията, която искахме да изследваме.

Entertainment Weekly: Какво си спомняте за екстремните мерки за конфиденциалност, които бяхте предприели, за да се запази финалът в тайна?

Карлтън Кюз: ABC бяха наели един пенсионирал се агент на ФБР, който беше нашият консултант по сигурността… Но най-важното – за сцената с църквата, бяхме загрижени, че хората ще разберат какво се случва, така че наехме двама статисти, които приличаха на Сън (Юнжин Ким) и Джин (Дениъл Дае Ким). Облякохме ги в сватбени дрехи и ги оставихме да се разхождат извън църквата.  Фотографите, които стояха от другата страна на пътя и снимаха, решиха, че снимаме версия на сватбата на Сън и Джин. Тези хора буквално се разхождаха няколко дни на открито, за да накарат хората да си мислят, че снимаме наистина сватба.

Entertainment Weekly: Феновете изразиха силни мнения за нещата, които те искат във финала, а вие се вслушвате в мнението на феновете. Когато седнахте да пишете финала, опитахте ли се да ги вземете предвид и да си кажете: „Просто трябва да напишем това, което смятаме, че ще се хареса?“ или също така се замислихте кое ще отговори на техните желания?

Карлтън Кюз: Мисля, че нашата мантра е да правим това, което винаги сме правили, което е да напишем шоуто така, както най-много искаме да го видим. За нас винаги е било важно да направим това, което ни прави щастливи. Какво е нещото, което ние бихме искали да видим във финала?  Доверихме се на инстиктите си и сметнахме, че ще е грешно изведнъж да променим методиката си в последния епизод. Написахме версията, която искахме да видим и си държахме на нея. Беше версия на историята, която искахме да разкажем  и мисля, че много хора я намериха за приятна. Беше неизбежен фактът, че щеше да има и недоволни, и се примирих с това преди да я напиша. Знаех си, че няма версия, която да излезе от компютрите ни и да се хареса на всички.

Entertainment Weekly: Преди да бъде излъчен последният епизод казахте, че той слага окончателен край на историята. Спомняте ли си да е имал момент, в който да сте обмисляли вариант за отворен край, дори може би за спин-оф или за направа на игрален филм или да си оставите вратичка, за да преразгледате франчайза един ден?

Карлтън Кюз: Категорично не сме правили планове за продължение или спин-оф.  Така окончателно бяхме решили, че това е краят на нашето пътуване на Lost. Искахме да разкажем история с край, а последният епизод неслучайно бе наречен „The End“. Не сме имали намерения да се връщаме назад и да я преразгледаждаме. Мисля, че все пак е вероятно в някакъв момент ABC да поиска да рестартира проекта, защото е ценен и защото ще се появят млади и талантливи сценаристи със свежи идеи, на които телевизията ще откликне. Би било чудесно. Не бих спирал ABC да направят нещо повече с франчайзинга. Но ние разказахме историята, която  искахме да кажем, и мисля, че останахме с чудесно чувство на завършеност за нас. Не мисля, че ще дойде момент, в който да си кажа: „О, хей, искаше ми се да бяхме направили тази история“ или „съжалявам, че не можах да направя това или онова.“ Имам чувството, че сме имали достатъчно възможности да разкажем всички истории.

Entertainment Weekly: Смятате ли, че има твърде много натиск върху правенето на финални епизоди в днешно време?

Карлтън Кюз: Очакванията са почти налудничави. Някой може да ви каже: „Е, обичам Breaking Bad, но финалът не беше най-добрият епизод на шоуто.“ Като че ли трябва да бъде? Това ли трябва да бъде най-добрият епизод от шоуто? Идеята, че можете да гледате шоу като True Detective, е страхотна, но наистина ли шоуто би съсипало изживяването ви, ако финалният епизод не е най-любимият ви? Странно ми е. Ако сте се насладили на 119 часа, които предшестват финала на Lost, всичко ли ще е съсипано от факта, че може да не сте съгласни с всичко, което сме направили във финала? Надявам се, че не. Надявам се, че ще оцените факта, че сте се забавлявали в продължение на 119 часа, дори и да не сте харесали финала. Някои сериали са по-трудни, отколкото други – ако правиш шоу като Lost, което е мистерия, и всичко около шоуто е загадъчно, очакванията за това, което трябва да направите на финала, просто са много по-високи. Социалните медии създават този ефект на „колан около сериала”, който постоянно се затяга. Не мога да кажа, че краят на историята е винаги най-добрата част от историята, но все пак съществува тази имплицитна представа, че финалът е частта от сериала, която трябва да ти отнесе главата. Въпросът е: Защо е така? Защо хората правят това предположение? Не знам защо трябва да е такова очакването. На мен и Деймън  „The Constant “ е любимият ни епизод. Финалът на The Sopranos не е любимият ми епизод , колкото и да обичам това шоу. Бих могъл да назова още  много като например епизода, когато Тони отива в колежа с Мидъл и удушава онзи пич. В Breaking Bad бих казал, че „Ozymandias“ ми хареса повече, отколкото финала. Финалът е край, но някак си се очаква от него да е върхът на черешката, покриваща всичко, което е дошло преди нея, и мисля, че тези очаквания могат да доведат само до разочарование.

Entertainment Weekly: Какви поуки ще извлечеш от края на Lost? Кое ще се отрази на начина, по който пишеш финали за настоящи или бъдещи проекти като Bates Motel и The Strain?

Карлтън Кюз: Много хора се шегуват с мен, че най-вероятно подсъзнателно причината, поради която избрах Bates Motel, е, че има доста ясен завършек (смее се). Знаем какво ще се случи  и това е всъщност един вид облекчение. Това е последното нещо, за което наистина трябва да се притеснявате в Bates Motel. Няма да направим точно това, което се случва във филма, но ще направим подобна версия. Шоуто разказва за пътуване до дестинация, която всъщност е известна по някакъв начин на хората, което пък дава възможност за различен подход към шоуто. The Strain се основава на трилогия и докато сериалът е много по-подробен и богат и ни отвежда на места, на които книгите не ни водят, те все пак предначертават много ясна пътна карта, по която шоуто ще се движи. Така че отново, може да не направим финала буквално едно към едно с този в книгата, но имаме опорните точки. Нито един от двата сериала не е мистерия. Breaking Bad не беше мистерия и The Shield не беше мистерия , така че очакванията за това, което трябва да се постигне в един финал, са наистина зависими от: какъв е жанрът на шоуто, което правиш? Възхищавам се и на двата завършека, защото мисля, че бяха наистина много подходящи за историята на шоуто. Да видиш как Вик Маки (Майкъл Чиклис) се оказва административен плъх зад бюрото е перфектен избор. Мислех, че Винс Гилиган (създател на Breaking Bad) направи страхотна работа с навръзването на сюжетните точки на живота на Уолтър Уайт (Браян Кранстън). Беше заложено в ДНК-то на сериала. Уолтър Уайт щеше да се погрижи за семейството си преди да умре.

Entertainment Weekly: Това ни беше казано от самото начало на историята.

Карлтън Кюз: Да, беше! Беше ни казано! Не беше изненада. Това, което беше чудесно, бе да гледаш как ще бъде направено. И краят на Дейвид Чейс: ще го махнем, защото във всеки един момент някой може да се появи и да убие Тони Сопрано и да заличи съществуването – помислих го за брилянтно. Така се почувствах и при Lost, независимо дали го обичаха или мразеха, шоуто бе съставено от смел и дързък избор от истории, които намериха място и във финала. Неизбежно е, когато решиш да разказваш истории като тази, да развълнуваш едни хора и да разочароваш други …. Мисля, че предизвикателството за в бъдеще винаги ще бъде на място, където има все повече обратна връзка и шум в социалните медии около популярните и успешни сериали. Истинското предизвикателство се крие в това да останеш верен на себе си в целия този шум. Едно време телевизията се правеше във вакум, а сега хората са тотално обсебени на толкова много нива, но си мисля, че като създател на шоуто трябва да намериш начин да следваш собствения си компас. Не трябва да се игнорира съзнателно публиката, но в основата си трябва да останеше верен на първоначалните си намерения.

Entertainment Weekly: Има ли сериал, чийто финален епизод би определил като златен стандарт в правенето на финали?

Карлтън Кюз: The Sopranos. Мисля, че Дейвид Чейс направи хеттрик. Той разказа историята, която искаше да ни каже, направи го по провокативен начин и по напълно съответстващ и тематично обвързан с героя начин. Беше много впечатляващо. И макар да не ми е любимият епизод на The Sopranos, създаде шок и пълен момент на изненада и откровение в самия край на тази история, което е наистина трудно да се постигне.

Entertainment Weekly: Държите на завършека на Lost и сте се примирили с реакцията на публиката, но ако имаше нещо, което да можете да промените, кое би било то?

Карлтън Кюз: Единственото нещо, което направихме, а не трябваше, бе по съвет на Бари Жосън (изпълнителен директор на ABC). Той супервайзваше шоуто и беше нашият най-близък партньор в мрежата, беше ни казал: „Какво ще кажете, ако дадем на зрителите малко време за размисъл преди финала? Какво ще стане, ако сложим няколко хубави снимки, които да дадат  на зрителя възможността за емоционален преход преди да им пуснем рекламите?“ Помислихме го за наистина добра идея, но не сме ги заливали с куп допълнителни кадри. Нямахме достатъчно снимки на острова, имахме от самолета, заснети на първия остров, от първия сезон, но когато дойде зимата, трябваше да преместим самолета от плажа, тъй като приливите изядоха плажа. Така че преди да разглобим всичко и да го пренесем, направихме няколко допълнителни кадри, които смятахме, че ще ни потрябват в някакъв момент. Никога не се стигна до такъв момент, но разполагахме със снимките и си помислихме, че би било хитро да ги използваме. Да се върнем назад в началото на шоуто, да се види корпуса на самолета, разбит на плажа, но да няма никого наоколо. Останките от самолета символизираха останките от някогашния живот на героите – щеше да бъде емоционално, преходно. Но това, което не очаквахме, беше, че хората ще открият улики във всичко, което правехме. Така че поставянето на тези кадри в края на епизода намекваше за това, че самолетът се е разбил и никой не е оцелял. Този похват бе погрешно схванат, беше разчетен като сигнал, че хората са били мъртви през цялото време, а нашата цел бе просто да се създаде една пауза, за да си поеме човек дъх, след като историята е приключила. Ето защо отговорихме на този въпрос по време на фестивала PaleyFest, когато казах красноречиво: „Не, те не са мъртви“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

five × four =