Добре дошли в „Слийпи Холоу“

Конникът без глава. Едва ли в съвременната попкултура има по-разпознаваем злодей (и понякога антигерой) от знаменития Конник, появил се за първи път през 1820-а година в разказа „Легендата за Слийпи Холоу” на Уошингтън Ървинг. Знаменитият обезглавен призрачен образ се е появявал както на големия екран (за последно го видяхме както трябва в шедьовъра на Тим Бъртън от 1999-а година с Джони Деп), така и в безкрайно много анимационни филми (участвал е в „Скуби Ду”, в „Истинските ловци на духове” и още много). Конникът без глава се е превърнал в един от най-често срещаните и използвани образи в жанра (и извън него) и затова, когато беше обявено, че ще видим телевизионен сериал за него, първата ми реакция беше изпуфтяване с досада – очаквах поредния нискобюджетен и клиширан сериал, който да изтрае най-много сезон.

Както се оказа, сбъркал бях – за втори път при това (първият път беше с „Грим”, за който сериал също имах подобни опасения, които бързо се разсеяха).

С премиерата на първия си сезон през септември 2013-а година, „Слийпи Холоу“ ни представи една много интересна трактовка на мита за Конника, като в историята са вмъкнати и елементи от друго известно произведение на Ървинг – „Рип Ван Уинкъл”. Но каква всъщност е историята (за тези, които някак все още са изпуснали двата сезона)?

Всичко започва през 1781-а година, когато Икаборд Крейн, войник и шпионин на Колониалните сили, убива онова, което по-късно ще стане известно като Конника без глава – но сам загива от ръката му… Повече от 230 години по-късно, в наши дни, Икаборд се завръща от гроба, но не е единственият. Конникът също е в нашето съвремие, призован от неизвестна сила. Той е Смъртта, единият от Четиримата конници на Апокалипсиса, и завръщането му не предвещава нищо добро. И сега Крейн, странник в странно за него време, трябва да обедини силите си с полицайката Аби Милс в опитите си да спре Конника – и да открие, че залозите са много по-високи от очакванията, а там в сенките дебне зло, по-ужасно дори от самата Смърт…

Вещици, демони, окултни символи и тъмни тайни от миналото са само част от новите елементи в митологията на „Слийпи Холоу“, които принасят свеж полъх във вече прашасалата история и допринасят за това сериалът да се окаже всъщност толкова интригуващ и добър. Мрачната атмосфера определено е плюс, а въпреки че не може да се похвали с бюджета на „Игра на Тронове”, „Слийпи Холоу“ всъщност разполага и с доста прилични ефекти, като създателите не са прекалили с тях – вкарани са на точните места и с точната мярка, така че поне от мен не трябва да се очаква критика по тази точка. Затова минаваме на точка 2 – актьорите и техните герои.

Том Мейсън влиза в ролята на Икаборд Крейн и макар че преди сериала той не е сред най-разпознаваемите актьори в телевизията (има епизодични роли тук и там, основно обаче се подвизава в театъра) – а може би именно заради това – успява да изгради силен, правдоподобен протагонист, който не е нито тотален badass, нито пълен страхливец (както е представен Крейн в няколко други екранизации на историята). Крейн е човек от плът и кръв, със своите силни и слаби страни, недостатъци и предимства.

Никол Бихейр е Аби Милс – прекарала целия си живот в Слийпи Холоу, която е на път да се прехвърли в Академията на ФБР в Куантико, когато Конникът Смърт се появява отново в града и задейства кървава баня. Също като Мейсън и Никол не е кой знае колко познато или известно лице – и също като в неговия случай, това повече помага, отколкото вреди. Очевидно е, че в първите епизоди двамата с Мейсън все още свикват с ролите си и това води до някои не дотам добри моменти – постепенно обаче това се променя с времето и до втория сезон актьорите вече са свикнали с образите си, а и ние с тях, така че това е от разрешените проблеми на „Слийпи Холоу”.

Капитан Франк Ървинг – шефът на шерифството в Слийпи Холоу – е голямата изненада в каста, тъй като в ролята му влиза Орландо Джоунс – едното от двете най-разпознаваеми лица в актьорския състав (другото е Джон Нобъл, познат от „Властелинът на пръстените” и „Експериментът”). Ветеранът от „Еволюция” с Дейвид Духовни и „Машината на времето” е и сред най-силните козове на сериала, представящ доста любопитен образ.

Като споменахме Джон Нобъл, той се появява едва в няколко епизода на първия сезон, преди героят му Хенри Париш да се завърне като главен персонаж в сезон две и силното му присъствие определено придава класа на цялостния продукт.

За атмосферата вече споменах едно-две неща по-горе – мрачна, потискаща, зловеща и готина – нещата, които ми харесват в жанра и които ме накараха да харесам и самия сериал на първо място. Хуморът от друга страна е с мярка, като основен източник на подобни моменти (както може да се предположи) е сблъсъкът на Крейн със съвременния свят. Което води и до един от по-сериозните недостатъци на сериала – някак твърде бързото свикване на Крейн със съвременния свят и съвременните порядки. Това обаче е бял кахър – веднъж свикнали с историята и героите, зрителите като мен, които не държат особено на всички дребни (и не толкова дребни) детайли, няма да обръщат много внимание на това.

Като цяло мога да обобщя впечатленията си от двата сезона на Слийпи Холоу по следния начин – силен, завладяващ първи сезон и не толкова силен, но все още забележителен втори сезон. Плашещ, забавен, мрачен и изпълнен с екшън и мистерии, сериалът се доказа като едно от най-добрите предложения в жанра на малкия екран наред с „Грим” и комиксовия „Константин” – сериали, успешно защитаващи доброто име на тъмното ърбан фентъзи в едно съвремие, когато телевизията ни засипва с клонинги на „Дневниците на Вампира”. Препоръчвам, определено, за онези, които не са го гледали още.

  1. Анонимен

    От първи сезон го следя. Мисля,че втори сезон трябва да е последен. Интересен е и Аби ми харесва много. Препоръчвам го и аз.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

6 + 7 =