– Ще си спретнем як купон, нали? – намига ми Милен и отпива от бирата си.
– За още много такива купони. – провиква се Мила и вдига наздравица.
– Хижата е много яка, Миленски. Още се чудя как баща ти ти я отстъпи за рождения ден. – намесва се в разговора Роси.
– Старият е на някаква докторска конференция в Берлин, така че майка ми даде ключа. – отговоря на свой ред Милен.
Хижата, в която сме се събрали за 19- я рожден ден на Милен е в Еленския балкан. Представлява хубава каменна постройка на 2 етажа, заобиколена от гъста девствена гора и е доста отдалечена от най- близкото населено място. Компанията ни се състои от 5 души: рожденика Милен, приятелката му Мила, аз, моята приятелка София и Росица. Събираме се за първи път от завършването ни миналата година. За кратко след гимназията пътищата ни се бяха разделили, но връзката между нас си остана все така силна.
– Е, какъв е плана, хора? Ще си накладем огън на поляната и ще танцуваме? – пита София.
– Именно, и то непременно голи. – хили се Милен и отнася удар зад врата от Мила.
– Добра идея, да поиграем по- късно на стрийп покер. – предлага Роси и закачливо ни оглежда през масата. – Или пък можем да се пробваме на онази игра „Истина или предизвикателство”.
– Знаех си аз, че прекаляваш с американското кино. – засмива се Мила, а след това и всички останали.
– Защо не?! – продължава да отстоява идеята си Росица. – На един купон играхме на нея и онзи дебелия от „В” клас си призна, че е целунал момиче за първи път чак на 17 години. Голям смяха падна.
– А ти, мълчаливко, имаш ли някакви предложения? – бута ме по рамото Мила.
– Да, вадим онова уиски, което свих от баща ми и да се почваме. После ще видим как ще се развият нещата. – казвам и изкарвам бутилката с кехлибарена течност.
– Пия за това. – провиква се Милен и чукваме чашите си.
Вечерта се развива с шеметна скорост. След час- два повечето вече сме стабилно пийнали и скоро стигаме до обичайния за нас момент, в който всеки споделя нещата, които го вълнуват най- много. Аз съм малко по- сдържан и предпазлив по отношение на алкохола и директно отказвам да си дръпна от цигарата, която Милен свива точно до мен.
– Да ти кажа честно, Филипе, откакто си в Академията си станал много скучен. Само някакви картини и изложби са ти в главата. – почва да ме нарежда той. – Вместо тук като мъж да ми влезеш партия, седиш тихо в ъгъла и зяпаш замислено.
Засмивам се на глас и ставайки от стола, казвам:
– Ще отида навън да запаля една цигара, а за тревата съм сигурен, че някой ще ти прави компания.
Вечерта е топла и много приятна. Сядам на стълбите на верандата и паля цигара. Чудя се кога да задействам плана си. Цялото това чакане ме побърква. Дланите ми се потят, а устата ми съхне от напрежение. От съществено значение за успеха ми е да успея да разделя хората един от друг. Тогава са най- уязвими. Обикновено изпадат в състояние на объркване и страх и не мислят рационално. Мисълта за този момент ме кара да се усмихвам. Знам, че разполагам с целия уикенд, но не смятам, че ще мога да издържа толкова дълго.
Вратата се отваря с трясък и се появява Милен.
– Отивам да нацепя малко дърва за огъня. – казва ми и с пиянска крачка слиза по стълбите и се скрива зад дясната страна на къщата.
Изпитвам искрено блаженство. Моментът най- накрая настъпи. Поглеждам през прозореца и виждам, че момичетата вътре са потънали в разговор. Следвам посоката, в която изчезна Милен. Виждам, че е свалил якето си и се е захванал с цепенето на дърва. Не му се отдава много, защото е пиян и държи брадвата доста несигурно. Стоя притаен в сенките и го наблюдавам. Залитва леко при последния удар и изпсува звучно.
– Дай да ти помогна. – казвам аз, изскачайки зад него.
Той се усмихва гузно и ми дава брадвата. Дръпва се назад и ме гледа изпитателно. Поставям голямо дърво на дънера и го разцепвам с един удар. Доволен съм от остротата на брадвата. Изучавам я с интерес. Винаги съм се питал какво бих използвал за първото си убийство. Смятах, че ще бъде един прелестен кухненски нож от неръждаема стомана, който сега стои прилежно увит в багажа ми. Но със задоволство установявам, че брадвата ми носи обещание за истински екстаз. Поглеждам към Милен. В момента стои с гръб към мен и пали цигара. Вдигам брадвата във въздуха и я стоварвам с все сила в тила му. На мястото на удара се появява кървавочервено петно, което бързо увеличава размера си. Милен се свлича на земята, без да успее да извика от изненада и шок. С известно усилие изкарвам брадвата от тялото му и му нанасям страховит удар в главата. Чува се глух звук, все едно съм разцепил тиква. По устните ми плъзва усмивка. Проверявам пулса му и хващайки го за краката, го издърпвам в бараката за инструменти. Затварям вратата и на светлината на лунните лъчи се оглеждам за издайнически пръски кръв по дрехите си. За всеки случай дърпам ципа на якето си догоре и се връщам на стълбите.
Дърпайки блажено от цигарата се замислям за онзи проклет пес на съседа ми Петков, който често прекъсваше заниманията ми когато бях хлапе. Бях може би на 11 години когато за първи път изпитах импулса да отнема живот. Гледах по телевизията „Петък 13-и” и за разлика от малката си сестра, която често покриваше очите си, за да не гледа от страх, аз попивах всеки момент от филма с истински интерес. Вечно пияната ми майка се прибра малко преди края на филма и реши, че трябва да ме накаже, че гледам забранени филми и както обикновено свърших затворен в мрачното и зловещо мазе. Често ме оставяше там с дни, без храна и вода, дори не ме пускаше да ходя до тоалетна. За целта ми беше оставила една кофа под стълбите. В тези дълги, мъчителни часове, единственото за което мислех беше как искам да убия собственоръчно, тази така наречена моя майка. След един от случаите, в които прекарах в мазата 8 или 9 дни, тя ме пусна навън и ми каза, че не иска да ме вижда повече. Познавах я добре и знаех, че когато изтрезнее ще ме потърси, затова отидох в задния двор в търсене на буболечки. Най- обичах да хващам онези дребни кафяви пеперуди и да късам крилцата им, гледайки ги как умират в агония. По това време Петков си взе една немска овчарка с гръмкото име Балкан. Нямаше изобщо да забележа глупавото псе, но то беше пуснато през цялото време и непрекъснато нахлуваше в нашия двор, докато ловях моите малки жертви. Ядосан, че заради него оставах без обичайния си улов, реших, че трябва да се отърва от кучето. В хубавите си дни, когато беше трезвена, майки ми поддържаше малка цветна леха пред къщата. За да я пази от вредители използваше силна отрова, която държеше в килера. Забелязах, че даваха на Балкан два пъти дневно храна в купа, която седеше на открито в съседския двор. Един ден кучето изяде част от дажбата си и легна да спи в колибата си. Промуших се през оградата и сложих голямо количество от отровата в купата му. След около час песа се върна да довърши храната си и с радост видях, че излапа всичко лакомо. Оставаше само да чакам. Край мен сякаш хвърчаха хиляди от любимите ми пеперуди, но сега не ми представляваха никакъв интерес. Не беше минало много време когато откъм оградата се чу жално скимтене и аз с нетърпение отново се шмугнах под оградата. Балкан лежеше пред колибката си. Цялото му тяло се тресеше, а от устата му излизаше пяна. Няколко минути тялото му трепереше от конвулсии, докато после внезапно спря. Бях изцяло погълнат от гледката когато чух гласа на майка ми, която ме търсеше. С неохота се върнах у дома, а в ума ми царуваше гледката на поваления враг.
„Стига си мислил за глупавия пес.”- налагам си аз и влизам в къщата. Момичетата се разправят за някаква случка от гимназията. Включвам се непринудено в разговора. После се качвам до стаята си и изкарвам ножа. Винаги когато видя лъскавото му дълго острие, тръпки побиват тялото ми. Слагам го в специален калъф, затегнат на колана на гърба ми. Оглеждам се в огледалото и след като съм уверявам, че не се забелязва, се присъединявам отново към компанията.
– Ще отида да видя докато е стигнал Милен с дървата, че ми се видя доста пиян. – казва Мила и тръгва към вратата.
– Ще дойда с теб. Може да има нужда от помощ. – отговарям и я настигам точно когато е на верандата.
– Странно, не го виждам никъде. – казва Мила когато стигаме до дънера с брадвата. – Кой знае каква простотия му е хрумнала и сега се крие наоколо.
– Да го потърсим. – предлагам аз, като я насочвам зад къщата, където е спряна колата им.
Разбира се от гаджето й няма и следа, но тя не се отказва лесно и ме кара да тръгнем по пътя от който сме дошли по- рано тази вечер. Оглеждам я с интерес на лунната светлина. Тя е с дълга до кръста кестенява коса и с дребно телосложение. Забелязвам, че в погледа й почва да се чете притеснение. Очите й оглеждат пътя и бродят сред сенките на дърветата.
– Филипе, почвам да се притеснявам. – обръща се към мен тя, спирайки в средата на пътеката.
Изглежда толкова крехка и уязвима. Със спокоен жест слагам ръка зад гърба си и изкарвам ножа от калъфа му. Очите й се разширяват от изненада. За части от секундата сякаш притеснението й е изместено от истински страх и ужас. Без да каже нито дума, хуква към дърветата. Решавам да й дам няколко секунди преднина, след което тръгвам след нея. Виждам бягащият й силует вляво от мен. Клони и храсти дерат дрехите ми, но единственото, което усещам е възбуда. Когато я изгубвам от поглед се спирам за миг, за да се ослушам за стъпките й. Чувам я точно пред мен. Изглежда се опитва да се върне в къщата. Усилвам скоростта си и със силен скок падам отгоре й, точно когато е на метри от верандата. Тя изпищява силно и започва да ме удря по гърдите със свити юмруци. Усещам несравнима наслада когато забивам ножа дълбоко в корема й. Гледам през цялото време очите й. Сълзи се стичат по страните й, а гърдите й се надигат учестено в опит за глътка въздух. Завъртам дръжката на ножа и го забивам по- навътре в плътта. Тя въздиша дълбоко и тялото й застива неподвижно. Оставам така плътно върху нея няколко минути. След като се уверявам, че е мъртва измъквам ножа и почиствам окървавеното острие в ризата й. След това го прибирам отново в калъфа и тръгвам към къщата. В този миг осъзнавам, че именно момента, в който живота напусна тялото й, ми донесе истинска наслада. В съзнанието ми ще остане завинаги погледа й, изпълнен с надежда и сила за живот.
Нахлувам във вилата и извиквам на глас:
– Нещо се случи с Мила.
Росица надига поглед и пуска ножа над купата със салатата, която прави. От София няма и следа.
– Какво е станало? – притеснено ме пита.
– Бързо ела. – викам я аз. – Отпред е.
Без да губи време, Роси тръгва пред мен и изненадано спира на верандата когато не открива приятелката си.
– Не разбирам. – едва успява да каже, когато с бързо и силно движение плъзгам острието на ножа по гърлото й.
Алена, приласкаваща кръв започва да шурти от дълбокия разрез. Росица вдига ръцете си, в опит да спре кръвта, а аз стоя срещу нея неподвижно и я наблюдавам. След няколко секунди тя губи равновесие и пада назад по стълбите. Следвам я плътно. Паднала е назад на твърдата пръст, а ръцете й още са впрегнати в силна хватка около кървящото й гърло. Скоро пръстите й започват да се отпускат, а аз се наслаждавам на звука от клокочещата кръв. В един миг очите й застиват вперени в мен и всичко приключва.
Едва успявам да откъсна поглед от Росица, но знам, че трябва да се върна в къщата. Този път не прибирам ножа. Той е силно стиснат в дясната ми ръка когато тръгвам да търся София. Няма я на първия етаж. Качвам се по стъпалата. Когато стигам до спалнята й, отварям вратата. София стои в бледо розовия си халат на леглото и суши с кърпа златистата си коса. Стои с гръб към мен и се гледа в тоалетката. Наблюдавам с възхищение женствените й извивки и прелестните черти на лицето й. Тогава тя ме забелязва в огледалото и се обръща. Погледът й бързо ме обхожда и се спира на окървавения нож.
– Успя. – кратко казва тя.
Приближава се към мен и впива устните си в моите в дива и страстна целувка. Халатът й е завързан хлабаво и с тя с леко движение дърпа колана и разкрива пред погледа ми съблазнителното си стегнато тяло. Колебание изпълва душата ми. Възбудата от смъртта на Росица още владее съзнанието ми. Не изпускам ножа от ръка, но не се дърпам когато ме води до леглото. Вкопчила се е здраво в мен и усещам надигащите й се от наслада гърди. Когато разкопчава колана ми, вече знам, че не мога да й устоя. Ножът пада меко до възглавницата, а тя нетърпеливо сваля блузата ми. Когато вижда кървавите петна по дрехата се усмихва зловещо и ме целува пламенно. Загубвам се в омаята на секса. Пареща болка прекъсва насладата ми. Надигам глава и с изненада виждам как от корема ми стърчи дръжката на ножа. София го държи с две ръце и ме гледа с любопитство. Опитвам се да кажа нещо, но кръв изпълва устата ми. Усещам как губя сили, но все пак успявам да махна ножа. София се усмихва насреща ми и ме наблюдава безмълвно.
В главата ми нахлуват спомени от първата ни среща. Тя стои зад красивото пияно в центъра за психиатрична помощ и свири в унес. Обръща се към мен и ми казва, че е Шопен. Аз стоя мълчалив, омагьосан от пленителната мелодия, която излиза из под ръцете й. Прекарвам дните си, слушайки я как свири, а тя ми разказва живота си. Споделя ми, че са я приели в центъра след опит за самоубийство. Няколко нейни съученици й се присмивали, че е дебела и всеки ден я тормозили. Един ден не издържала и се нагълтала с хапчета. Баща й я открил навреме и след като я изписали от болницата препоръчали лечение в психиатрична клиника. След време ми разказа за тримата, които я тормозели ежедневно и която я докарали до решението да отнеме живота си- Милен, Росица и Мила. Каза ми, че всяка нощ си ляга с мисълта за отмъщение и само това й дава сили да продължи напред.
Със страх й споделям защо съм затворен. Тя не ме упреква когато й разказвам за хилядите пеперуди, чиито крила съм откъснал, нито за Балкан, който отрових. Виждам я, че искрено ме разбира защо мразя майка си, че ми съчувства за дългите часове на агония, прекарани в тъмното, зловещо мазе. И там, в тази клиника където всичко изглежда загубено и безнадеждно, аз срещам моята сродна душа- София. След като ни изписват от клиниката сме непрекъснато заедно. От пълна девойка, тя се превръща в красива, съблазнителна жена и когато в 11-и клас се среща отново с тримата си мъчители, никой от тях не я разпознава. С течение на времето се сближаваме с тях и аз се боя, че това желание за мъст е напуснало душата й, но често тайно забелязвам пламъка на ненавистта в очите й. Тогава един ден се срещаме на любимото си място край вълнолома и тя ми споделя плана си. Иска тримата да умрат, иска да знае, че са си получили заслуженото, но се страхува, че не може да се справи сама. Аз се колебая. Винаги ме е изгаряло желанието да отнема човешки живот, но така и не съм имал нужната смелост. София ме поглежда с насълзени очи и ме моли да й помогна ако я обичам. Явно в точно този миг, в тази минута съм подписал смъртната си присъда.
С последни сили се хващам за корема, раздиран от ужасяващата болка, а ръцете ми се обливат в червено. Иска ми се да кажа на София хиляди неща, да я попитам защо, но не мога да сторя нищо. Усещам как клепачите ми се спускат, а болката внезапно изчезва. Последното, което за което си помислям е влажното, тъмно мазе, а съм сам в мрака и чувам само ударите на собственото си сърце.
След като се увери, че Филип е мъртъв, София взе ножа и се поряза по външната част на дясната ръка. Предварително беше обмислила къде биха били най- правдоподобни рани от самоотбрана. После въздъхна дълбоко и се хвърли с гръб към огледалото. То се разби на хиляди парчета, а няколко от тях се врязаха в бедрото и гърба й. След като се изправи, набра 112. Остави слушалката включена, за да проследят обаждането. Докато чакаше пристигането на полицията се огледа в останките на огледалото и одобри видяното. Косата й беше разпиляна, ръката й беше порязана, а парчета стъкло стояха забити в тялото й. Слезе по стълбите и седна на верандата. Остана неподвижно загледана в искрящите звезди, а усмивка на задоволство изпълни устните й.

–––––-

Разказът е дело на andreeva и е публикуван без редакторска намеса.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

18 − 10 =