Носи се свободно в пространството. Микроскопично малка е. Мъничка прашинка, която скоро достига земната атмосфера. При досега с въздуха тя плавно увеличава размера си и скоро вече е с големината на сапунено балонче. За секунди броя на прашинките се увеличава тройно и не след дълго докъдето стига погледа, въздуха е изпълнен с милиони като нея. Всяка прашинка прилича на искряща капчица течност и бавно се върти в кръг, а по повърхността й пробягват металически вълнички.
*
– Татко! – чува се момичешки писък и 42- годишния Хенри Спенсър бързо тича по стълбите към долния етаж.
– Какво има, Кейти? – пита той, в момента, в който влиза задъхано в окъпаната в слънчева светлина кухня.
16- годишната му дъщеря Кейти стои до красивия френски прозорец и с разширени от тревога очи гледа навън.
– Ела да видиш, татко. – хваща го ръката тя и Хенри разтревожено дърпа завесите.
Навън е мразовит декемврийски ден. Първото, което прави впечатление на Хенри е потискащата тишина. Откъм малкия парк в далечния ъгъл на улицата не се чува обичайната глъчка и детски смях. Вниманието му е привлечено от сивата Хонда на съседа Роб, която е спряна в средата на алеята, а шофьорската врата зее отворена. Хенри забелязва човешка фигура, свлечена на седалката. Импулсът му е да изскочи от къщата и да провери дали човека е добре, когато забелязва нещо още по- обезпокоително. На няколко метра от Хондата, на тротоара точно до покритата със сняг улица, има човешко тяло. Разтревожено открива, че в двора на семейство Дочестър отсреща също има паднали на земята хора.
– Тате? – изкарва го от унеса Линдзи, по- малката дъщеря на Хенри Спенсър, която довършва закуската си на широкия барплот.
Хенри успява да се усмихне на Линдзи и изпраща Кейти да извика майка си, която е на горния етаж. Момичето се колебае за момент, сякаш иска да каже нещо, но после размисля и с насълзени очи излиза от стаята. След минута в кухнята нахлува Майра, с разрошена коса и набързо облечен домашен халат.
– Хенри, какво има? Кейти каза, че нещо се е случило. – казва тя, опитвайки се да запази самообладание въпреки угриженото лице на съпруга си.
Той я води до прозореца и заедно оглеждат отново пустеещата улица. Всички къщи са с приказна коледна украса, а дома на Дочестър приветства с големи неонови букви идването на 2013-а година. Само че точно в този момент, вместо радост, големите празнични венци и сцените на Рождество Христово пред съседските къщи, създават в душите им само чувство на безграничен ужас.
– Кейти, моля те заведи сестра си в хола. Ние с баща ти трябва да поговорим. – поема контрола в свои ръце Майра.
– Но, мамо… – възразява тийнейджърката когато свъсения поглед на баща й прекъсва ропота й.
Когато двете момичетата излизат от кухнята, Майра се обръща към съпруга си:
– Хенри, какво става? – пита го тя, треперейки.
– Не знам. Нещо странно се случва навън. – отговаря й той и с тревога поглежда отново към зарязаната Хонда. – Опитай се да се успокоиш, скъпа. Защо не включиш телевизора? Може там да кажат нещо.
– Не трябва ли да им помогнем? – едва чуто казва Майра, загледана в проснатите в снега тела.
– Не се знае какво им го е причинило. – възразява той. – Ако е нещо заразно, можем всички да се разболеем.
Майра включва телевизора на CNN. Известна водеща говори за подготовката на Ню Йорк за Новогодишната вечер.
– …милиони светлини. Прекъсваме за извънредна новина.
Съпрузите насочват вниманието си към екрана където предават пряко от хеликоптер на телевизионния канал. Гледката е към Сентрал парк където специално за предстоящите празници е организиран голям Коледен базар и е оформена гигантска ледена пързалка. Камерите приближават парка където се разкрива истинска арена на ужаса- навсякъде са разпръснати човешки тела.
– Господи! – успява само да възкликне Майра преди да избухне в плач.
– Предполага се, че терористичен акт е довел до хилядите жертви, които виждаме в момента. Предупреждаваме зрителите със слаби нерви да не гледат следващите кадри. – казва говорителката от студиото. – Потвърдиха ни, че хора от специалните части и линейки са изпратени в Сентрал парк. Очаква се всеки момент да пристигнат на… – водещата спира внезапно по средата на думите си и се заслушва в слушалката на дясното си ухо.
Минават няколко секунди в тягостно мълчание. Майра и Хенри неусетно са се приближили един до друг и сега ръцете им са преплетени здраво.
– Уважаеми зрители, току- що ни информираха, че наши въздушни екипи са станали свидетели на същата гледка в други части на града. Включваме пряко репортера ни Джим Акоста, който в момента се намира в хеликоптера над Сентрал парк. Джим, ти си. – казва водещата, пребледняла като платно.
На екрана се появява симпатичен 40- годишен мъж. Майра го помни от един хубав репортаж, в който разкриха корупцията по високите етажи на властта.
– Благодаря ти, Нанси. – обръща се към колежката си репортера. – Както виждате, в момента кръжим над Сентрал парк където от няколко дни се провежда годишния Коледен базар. По земята има множество проснати тела и не се забелязва никакво движение. Към този момент тук вече трябваше да са пристигнали от нюйоркските полицаи и линейки, но изглежда е имало някакво забавяне. С колегите ще се издигнем над парка, за да наблюдаваме идването им.
Хенри и Майра проследяват как хеликоптера се издига високо над Сентрал парк и дава по- добър изглед над града. Големите разпръснати булеварди са безлюдни. Навсякъде има хиляди автомобили, повечето сякаш спрели внезапно движението си. Виждат се много верижни катастрофи, а тротоарите са осеяни с паднали човешки фигури. На няколко места са възникнали пожари и дим изпълва призрачните улици. Картината е толкова нереална, сякаш някой е спрял внезапно времето и е обрисувал видение от най- лошия си кошмар.
– Боже мой. – промълвява Хенри, отпускайки се тежко на един от столовете.
– Какво е това? Как е възможно? – извън себе си повтаря Майра.
Изведнъж прекия репортаж прекъсва и настъпва дълга и тягостна тишина. Минават няколко секунди преди канала да превключи на водещата Нанси Грейс. Тя стои с объркано изражение, а капчици пот са избили по челото й. Вижда се, че отчаяно се опитва да се свърже с колегите си от новинарския хеликоптер. Успява някак да се съвземе и казва:
– Драги зрители, съжалявам, но поради технически причини, прякото ни предаване беше прекъснато. Наш екип се опитва да се свърже с властите, но…- Нанси се залюлява на стола си и пада с трясък на земята. В същия момент изглежда оператора също загубва съзнание, защото камерата се завърта настрани и в кадър остават ръба на бюрото на водещата и неподвижните й крака.
– Във въздуха е. – осъзнава внезапно Хенри и вика разтревожено: – Бързо, трябва да уплътним прозорците и вратите, не трябва да влиза никакъв въздух.
За секунди Майра стои стъписана, но успява да се съвземе и отива до килера, за да приготви кърпи и стари парцали. Усетила суматохата, Линдзи влиза в стаята разплакана, последвана от сестра си.
– Кейти, помогни на майка си за първия етаж. Аз ще се кача горе. – казва й баща й, целувайки я по челото.
Децата проследяват как баща им се качва бегом по стълбите и отиват да помогнат на майка си. Тя вече е започнала с уплътняването на хола и подава на Кейти няколко кърпи.
– Спокойно, мила. Всичко ще е наред. Само трябва да залостим прозорците и вратите. – опитва се да успокои дъщерите си Майра, макар да разбира, че ситуацията е безнадеждна.
В мига, в който децата й се затичват към кухнята, Майра замръзва на мястото си. „Господи, оставих отворен прозореца в спалнята.” – осъзнава внезапно тя.
– Хенри, не отивай там. – успява да извика, преди да усети как гърлото й се стяга болезнено и започва отчаяно да се бори за глътка въздух.
Последното, което си помисли Майра Спенсър преди да затвори очите си завинаги, е как се моли на Бог да спаси дъщерите й.
*
Далеч високо над потъналите в смъртна агония улици, там където до преди миг бе царял живот, високо над сивите, предвещаващи опасност облаци, е тя. Планетата У- 182. Планета, обитавана от силно развити интелектуално индивиди. Същите, които преди милион години създадоха от собствената си плът обитателите на Земята. Същите, които вложиха в човечеството надежди. Същите, които вярваха, че хората ще бъдат една разумна и силна раса и ще могат да живеят в мир и разбирателство. Същите, които осъзнаха, че хората са безразсъдни, зли и водени от пошли желания и цели. Същите, които ни създадоха и които изпратиха прашинката, която ни унищожи.

–––––-

Разказът е дело на andreeva и е публикуван без редакторска намеса.

Моля, коментирайте. Мнението Ви е важно за автора.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

seven − three =