Обзор на ревюто

Режисура
Сценарий
Актьорска игра
Обща оценка

8.3

Грабващ

Както всяко хубаво нещо си има своя край, така и White collar намери своя завършек преди броени дни. Не мога да не призная, че дълго време сериалът ми стоеше в waiting list-a и все не намирах време да си го сваля и изгледам. Е, успях да намеря подходящ момент това лято, свалих излъчените до тогава пет сезона и ги изгледах за… 2 или 3 денонощия. С две думи: просто грабващ! Повече от интересна история, разказана по оригинален начин, жесток подбор на актьори, брилянтни сценаристи, чудесно преценена динамика, елегантен саундтрак – въобще всичко необходимо бе налице по време на шестте сезона, за да се превърне сериалът в запомняща се продукция и най-вече, за да те държи на нокти през цялото време и да те кара да искаш още и още епизоди.

Но да върнем лентата назад до самото начало. Сериалът проследява нестандартното партньорство между очарователния престъпник Нийл Кафри (Мат Боумър) и ФБР агента Питър Бърк (Тим Дикей). Нийл е con artist, което спокойно може да преведем като мошеник, но пък така рискуваме да загубим акцента върху artist. А това е най-подходящото определение за Нийл Кафри – фалшификатор, мошеник и крадец, достатъчно умен, талантлив и чаровен, за да му се простят първите три. Питър Бърк е федерален агент, чиято цел е намирането и залавянето на престъпници като Нийл. Двамата са като котка и мишка, но с течение на обстоятелствата сключват сделка и започват с общи усилия да разкриват престъпления. На пръв поглед такъв тандем тип „ченге + външен човек“ звучи малко като клише. Подобни комбинации сме виждали вече в Castle и The Mentalist, но симбиозата между Нийл и Питър е учудващо сполучлива и оригинална.

Разбира се, актьорската игра допринася немалко за този успех. Може би дълбочината на героите и тяхното постепенно разгръщане и развитие е една от най-силните страни на сериала.

В началото виждаме Нийл като един изтънчен престъпник, чийто живот спокойно може да се обобщи с тръпката от планирането и извършването на поредната измама. Но впоследствие, повлиян от Питър, той променя мирогледа и приоритетите си и се превръща в съвсем друг човек. Бърк от своя страна е типичният федерален агент – вдървен костюмар, играещ винаги по правилата, моралист, но под въздействието на Кафри малко по малко се разчупва и става по-гъвкав и по-човечен.

Целият този ефект, който наблюдаваме при двамата главни герои, е многократно подсилен чрез второстепенните герои. Сред тях най-отличителен е Мози (Уили Гарсън). Ексцентричният приятел на Нийл и също толкова добър мошеник, негов съучастник както в престъпленията, така и в случаите на ФБР, които Нийл трябва да разкрива. Мози е човекът, който е винаги рамо до рамо с Кафри, познава миналото му, но остава съществена част и от настоящето му.

Друг изключителен плюс на сериала е неговата динамичност. Повечето действия винаги са на ръба и/или претърпяват неочаквани обрати. Независимо дали при търсенето на изчезнало съкровище, откраднато от нацистите през Втората световна война, или при прилагането на нестандартни и не особено легални методи за залавянето на търсен престъпник, или пък планирането на поредната крачка в страни на Нийл, която трябва да остане скрита от Питър, всичко е наелектризирано и нагорещено до червено до такава степен, че остава зрителя без дъх. Неведнъж, гледайки сериала, съм си казвала :“Е, не, това вече е невъзможно, тук вече го спипаха, няма да му се размине“, но винаги съм била опровергавана.

В този дух, на високи обороти и при високо вдигната летва, минават неусетно всичките 81 епизода, за да се стигне до кулминацията – последната и най-голяма измама на Нийл Кафри, която ще му осигури така жадуваната свобода – свобода от сделката с ФБР, без повече проследяващи гривни на глезена, без зависимости от когото и да било, свободен да избира какъв живот да живее оттук насетне.

Бе известно, че шести сезон ще е последен и ще ни даде края на историята на Нийл Кафри. Първоначално не ми хареса факта, че ще съдържа само 6 епизода, при стандартни 14-16 епизода на сезон. Опасявах се, че ще претупат финала както напоследък се случва с голяма част от иначе сполучливи продукции. Опасенията ми донякъде се потвърдиха с първите няколко епизода на последния сезон, които стартираха плахо и направо да си го кажем чак необичайно тихо и спокойно. Голям контраст спрямо досегашните сезони. Но за щастие ситуацията бързо се промени и подобри и видяхме класическа развръзка, концентрирана изцяло в последния епизод.

Нийл и инсценирането на собствената му смърт – просто, но както казва Мози „гениална простота“. В доста филмови и телевизионни продукции сме виждали подобен похват, но сценаристите на White Collar за пореден и последен път доказаха как до болка познато клише може да се поднесе като нещо различно и интересно. А и в случая трябва да им признаем, че подобен изход беше най-добрата гаранция за Нийл, че ще се отърве от ФБР, а какво по-присъщо за най-добрия измамник от това да избере най-печелившата стратегия?

Какво видяхме в последните 45 минути? Какво ли не, бих казала. Кражбата на 500 млн. долара, собственост на федералния резерв, с цел да се залови една от най-търсените групи престъпници, задигането на 30 млн. от самите тях при това без да усетят, че са изиграни, сбогуването с всички близки хора, надцакването с вечния антагонист – Келър, изпипването на „убийството“ на Нийл и успешното заблуждение на всички без изключение (е може би Мози е знаел или поне подозирал за плана на Кафри), наситените с емоции последни моменти на Нийл, признанието му, че Питър е най-добрият му приятел, оставените нарочно улики, които година по-късно ще дадат отговор на въпроса „Какво се случи с Нийл?“ и накрая – сцената, в която Нийл се разхожда из Париж и с онази негова неподправена елегантност и сръчност слага шапката си – красота и завършеност!

White Collar притежаваше онзи особен чар и харизма, които са присъщи само на кадърно направените крими сериали. За мен бе удоволствие да го гледам и определено ще ми липсва.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

seventeen + 12 =